Осъзнах, че искам да живея, когато вече не можех да се движа, казва в драматичната си изповед едно 21-годишно момиче
Петя Терзийска
„200 000 българки болни от глад”. „Във всяко училище има поне 10 момичета с анорексия”. „Само за последната година жените с хранителни проблеми са се увеличили с 23%”. „21% от заболелите са склонни към самоубийство”.
Това са фактите и част от черните заглавия по медиите. Стряскащи са, да, но само за онези, които не са попадали в омагьосания кръг на анорексията. На жертвите на тази „модерна” болест не им е нужна статистика, на тях име нужно лечение- тук, в България, а не в някоя от клиниките по света. Липсата на добри специалисти в тази област , недостигът на пари и отказа на здравната каса да покрие лечението допълват ужасяващата картина и обричат много млади хора на смърт.
Наричат анорексията „гладна смърт”. Гладуването, екстремната загуба на тегло и отричането на всякакъв вид храна са външните белези на болестта, но има вътрешни, далеч по- съществени фактори, които ръководят поведението на болния и го тласкат към самоунищожение. Ето една истинска история, която разкрива какво всъщност стои зад пагубното отслабване. Това е една от малкото истории с щастлив край. На едно младо момиче, което е минало през ада, за да говори за него днес в минало време. Съвсем естествено, изповедта остава анонимна:
Сега съм на 21 години, не знам колко съм висока и нямам представа колко тежа- просто защото така се чувствам по- щастлива. Винаги съм била с нормално тегло, не съм обръщала съществено внимание на храната, нямала съм и проблеми нито в семейството, нито в училище. Навлизайки в пубертета реших, че животът ми трябва да е още по- подреден и всичко беше в ръцете ми. Започнах все по- често да наблюдавам тялото си и да търся недостатъци в себе си. Изведнъж ми хрумна „гениалната’ идея да отслабна, току- виж започна да изглеждам още по- добре. Постепенно изключих определени храни, започнах бързо да отслабвам и това ме правеше щастлива. Защо ли? Ами защото държах контрола изцяло в ръцете си, аз властвах над тялото и ума си, освен това бях уникална- болезнената ми слабост ме отличаваше от другите. Животът ми се отброяваше не в дни, а в калории, тренирах до пълно изтощение, а думите на околните от типа на „Колко си кльощава” бяха като музика за ушите ми, мотивираха ме да продължавам.
Свалих повече от 20 килограма само за няколко месеца. Гладът вече не беше никаква причина да сложа нещо в устата си, затворих се в себе си, забравих всичко и всички…единственото ми желание беше да съм слаба. Близките ми ме молеха да се храня, дори ме заплашваха, но аз не исках помощ, заблуждавах се, че ще справя сама. Дойде моментът, в който достигнах дъното- не можех да се движа, болеше ме навсякъде, бях напълно безпомощна. Едва тогава осъзнах, че искам да живея и реших да скъсам с този ад. От този момент започна ходенето ми по мъките. Тогава бях на границата между 17 и 18 години, според българската здравна система не се причислявах нито към децата, нито към възрастните. Завинаги в съзнанието ми ще остане нощта, в която заедно с баща ми, който ме носеше на ръце, обикаляме от отделение в отделение с едничката надежда да ме приемат някъде и да получа обезболяващо. Щом чуеха диагнозата „анорексия” всички вдигаха ръце и ме изпращаха другаде, никой нямаше представа как да подходи към болестта. Все пак с помощта на близки приятели успях да се добера до животоспасяващите системи , както и да бъда настанена в болница. След като свърши 15 дневната клинична пътека бях принудена да се върна вкъщи. Започнах да търся специалисти, които да са наясно с болестта ми, по цял ден разпитвах из форуми, опитвах се да се свържа с други момичета с подобен проблем, но уви- в борбата ми за живот все удрях на камък.
Но ето че един ден случайно попаднах на поредния телефонен номер. Реших да опитам, хубавото беше, че въпреки всички перипетии нито веднъж не загубих надежда. Още същия ден се срещнах с млада, но амбициозна психоложка. Говорихме дълго,тя успя да ме предразположи да разкрия чувствата си и да подредя мислите си. Терапията беше дълга и трудна- всеки ден търсех нова причина да продължа да се боря, сядах на масата с огромен страх и сълзи в очите, но мисълта, че това е пътят към пълноценното живеене ме караше да продължа.
Вече трета година се радвам на живота, без да мисля постоянно за външния си вид и за храната. Болестта ме научи да се боря без да губя надежда, да се радвам на дребните неща, да живея тук и сега. Но се замислям- кое е това „тук”? Защото в нашата страна понякога е трудно да оцелееш, дори когато имаш и желание, и средства. Обяснението е просто- липсва организация, средства, както и стимул за младите и кадърни лекари да се развиват в собствената си държава. И докато това продължава черната хроника ще изпълва страниците на вестниците, а тревожните статистики главоломно ще нарастват.
Очаквайте продължение на темата с интервю с една от малкото специалистки, която знае с какво да противодейства на анорексията и последствията от нея!
