Нужен ли е нов храм между 200-годишните, нуждаещи се от поддръжка, църкви на Трихълмието?

Нека първо се погрижим за множеството църкви, културно наследство от Възраждането, които красят Стария град, преди да строим нови

Теодор Караколев

Пловдивският митрополит Николай и бизнесменът Георги Гергов планират да строят нова църква в Стария град, стана ясно в последните дни. Храмът ще бъде в съседство с т.нар. Гръцко училище – тоест на върха на Джамбаз тепе. Това ще бъде най-високата пловдивска църква. Има ли нужда от нов храм на това конкретно място в пловдивската митрополия Българската православна църква? И ще бъде ли той обществено достъпен или ще се превърне в частен параклис на митрополита и близките му обкръжени?

Действително е странна идеята за нова църква точно в Стария град. От гледна точка на църквата да се издигат нови храмове е прекрасно – но те не трябва да се издигат самоцелно, за да се достига някаква бройка. Те, все пак, трябва да са пълни с миряни. А съществуващите трябва да бъдат в достатъчно добро състояние да посрещнат хората.

Дали е така? Буквално зад ъгъла на имота, отреден за нова църква, е храмът „Свети Димитър“. Безценният културен паметник от Възраждането е интересен с много елементи от архитектурата и интериора си, като най-често се споменава неговият мраморен олтар – нетипична черта за българското възрожденско изкуство, в което масовата практика е олтарите да бъдат дървени. Самият храм – буквално съсед на бъдещия храм на митрополит Николай – е в добро състояние. Туристи и миряни, които минават покрай него, обаче са посрещнати от неприятната гледка на разпадащата се мазилка на оградата. На няколко места тя вече е напукана и паднала, а на други видимо е подпухнала от влага и всеки момент също ще падне.

През още няколко метра е катедралният храм на пловдивската митрополия – „Успение Богородично“. Църквата е построена през Възраждането, но след Освобождението получава добавка – камбанария от Йосиф Шнитер. В опит да бъде „реставрирана“, преди няколко години камбанарията бе съсипана от неумели дюлгери и резултатите днес са видими – новоизмазаните части вече се разпадат. Некадърната намеса може да бъде предотвратена, но за това са нужни средства – също както за оградата на „Свети Димитър“.

За случая с облепянето с тапети на „Света Марина“, защото е по-евтино, може би няма нужда да споменаваме.

Трябва да се спомене, че някои храмове, все пак, претърпяха и добри намеси – като например „Света Неделя“, също в Стария град, чиято камбанария преди броени месеци бе реставрирана и в момента е в добър вид. Току до „Света Неделя“ е малкият параклис „Въведение Богородично“, който остава напълно неизвестен за широката публика и дори миряните, макар че, на практика, е най-старият все още съществуващ в сегашния си вид пловдивски източноправославен храм (построен е 1829 г., всички останали са препостроявани или нови, след 1830 година). Дали не трябва да се насочат усилия и средства в тази посока?

Също в добър вид е и църквата „Света Петка“ – Стара, която има и много жива енория с активен църковен живот. Последно за множеството съществуващи български църкви в Стария град, трябва да се спомене за „Св. Св. Константин и Елена“, който също е в добър вид, макар и да се нуждае от козметични намеси на места. В добър вид е и храмът „Свети Николай“, който е точно в съседство с катедралата „Успение Богородично“.

Така само в рамките на Трихълмието, буквално на по минутка един от друг има множество църкви – някои от тях са в добро състояние, но други се нуждаят от по-малко средства за по-дребни ремонти, или много – за съществена реставрация, ако изобщо е възможна, както е случаят със „Света Марина“. Всички тези храмове са почти 200-годишни (строени основно през 1830-те години) и са културни ценности.

Извън рамките на Трихълмието Пловдивската митрополия също може да насочи внимание към много обекти. На няколко пъти на страниците на „Под тепето“ сме писали за героични усилия на реставратори и ентусиасти, които събират средства и поправят храмове със собствени усилия. Малките селски църкви понякога са просто упование на жителите на дадено място, понякога са и прекрасни културни ценности, които се рушат от време и нехайство.

За случая със срутената църква в Черноземен – тук.

За геройската реставрация в храма „Свети Василий Велики“ в Асеновград – тук.

За реставрацията с дарения и доброволен труд в храма в село Дълбок извор – тук.

Църквата като институция полага усилия за част от тях. Някои от реставрациите са доста успешни. Винаги, обаче има нужда от още. Въпросът е – щом някой дава средства, не е ли по-добре да се дадат за спешно нуждаещите се храмове? Какъв е смисълът вместо за тях, да се дават за нов храм – не, че няма нужда от нови храмове – а защо за нов храм сред най-гъсто „населеното“ с действащи храмове място в България?