На какво са паметници Альоша и Паметникът на Съветската армия?

Демонтажът на Паметника на Съветската армия предизвика множество коментари в общественото пространство и интернет на хора, които подкрепят премахването му и такива, които смятат действието за варварски акт и заличаване на историята.

Това предизвика също и въпроси за бъдещето на най-големия пловдивски паметник – също на Съветската армия, известен и като Альоша, както и други подобни монументи из цялата страна.

Редно е да се знае, все пак, какво символизират те, какви паралели има в историята, какво се е случвало в подобни ситуации, за да бъде ясен общественият диалог – трябва ли да бъдат запазени, преместени в музей или цялостно премахнати.

На първо място – на какво са паметници Паметниците на Съветската армия. Един от често срещаните аргументи в интернет са, че те са паметник на победата над Хитлер и националсоциализма. Обаче самото име на тези паметници, изписано на техните пиедестали казва друго: те са на Съветската армия. Хитлер е победен от широка антихитлеристка коалиция с променливи участници, в която от 7 септември 1944 година се включва и Царство България, след като обявява война на Германия.

Когато на 9 септември 1944 година Съветският съюз влиза в България, след като е обявил и война на държавата ни, немските части вече са разоръжени, голяма част от тях отпратени, българските войски се изнасят от окупираните части в Югославия и Гърция и се подготвят за военни действия срещу Нацистка Германия, антиеврейското законодателство на практика е премахнато от правителството на Константин Муравиев, свалено от СССР.

Така от октомври България участва активно в тези действия, заедно с редица други държави, които също воюват срещу Хитлер. Паметниците като Альоша, обаче, са на „Съветската армия“. Не на българската, не на антихитлеристкия съюз – а на Съветската армия. Пише го и всеки може да го прочете. Хилядите загинали българи, воювали срещу Хитлер, не са почетени в тези монументи.

Вторият въпрос е свързан с премахването на паметниците или преместването им в музей. Опитва се да се наложи тезата, че едва ли не, само ние не сме помнели историята си и махаме паметници, и се правят сравнения със Западна Европа. Основната разлика с показваните мемориали от Берлин, Виена и други градове е, че там става дума за надгробни паметници. Такива монументи има и в България – всеки може да отиде в Централен гробищен парк в Пловдив, той нито е премахнат, нито е обявяван интерес да бъде премахван. Там са погребани загинали след 9 септември съветски войници, останали в окупираната от 37-а армия на Съветския съюз до 1947 година България.

Паметници на преосмислени исторически периоди и личности, обаче, са премахвани навсякъде. Още след 9 септември улици в Пловдив, които носят името на Адолф Хитлер и Бенито Мусолини са преименувани – и никой не е възроптал срещу това с аргументи „да помним историята“. Разбира се, цяла Европа е чистена от символи на националсоциализма, без значение дали става дума за произведения на монументалното изкуство или други пропагандни материали.

Друг подобен процес става след 1953 година, когато се премахват множество паметници на Йосиф Сталин из целия Източен блок. „Култът към личността“ е осъден от властта на Съветския съюз и партньорските държави. В Будапеща дори са запазени отрязаните крака от съборения от тълпа монумент на Сталин. Премахнати са статуи на Сталин из целия съветски блок.

Могат да се дават още много примери от всички краища на света, но да се твърди, че само в България сме премахвали паметници е просто невярно.

Без значение какво е мнението на човек – дали е за запазване на тези паметници и благодарност към Съветската армия; дали за опазването им, но с повече информация и представяне на контекст; дали за преместването им в музеи; или за цялостното им унищожение – трябва да сме наясно с фактическата ситуация. България не е първата, нито ще е последната държава, която преосмисля паметниците в публичната си среда.

Всяка от тези 4 позиции са легитимни, имат своето право на съществуване и могат да бъдат дискутирани. Но, разбира се, това трябва да става с ясна представа за историческата ситуация в края на Втората световна война и ролята на България в нея, както и с реални аргументи – а не с лъжи, че само в България се премахват паметници (или само „на запад“), с лъжи, че с премахване на паметник се забравя историята (няма нито един паметник на Хитлер, но забравили ли сме го?).