Една приятна разходка по „Карловска“… преди почти 100 години

Улица „Карловска“ е един от най-ценните и интересни, но и пропускани обекти, съществена част от пловдивското културно наследство. В последните години все пак за зоната започна да се говори повече – в социалните мрежи, медийното пространство, както и на няколко събития, но също и с активната работа улицата да бъде обявена за групова културна ценност по инициатива на граждански активисти, сред които общинският съветник Добромира Костова и екипът на изкуствоведската фондация „Български архитектурен модернизъм“.

Причината бе ремонтът и премахването на част от автентичните редки големи павета по улицата, като въпреки уверенията, част от тях изчезнаха и общината все още няма отговор къде са около пл. „Неофит Рилски“. Съдбата на много от красивите къщи, някои от които се пазят добре, но други се разрушават, също не е сигурна.

Днес ще погледнем на улицата през очите на един от нейните най-дългогодишни жители, а вероятно, в момента, и най-възрастният – Василка Михайлова-Спасова. Тя си спомни за живота по улицата в по-старо време.

Публикуваме от първо лице нейният разказ за живота, прекаран около улица „Карловска“ в последните близо 100 години:

Да пиша за улица Карловска това е щастие за мен, полагащо ми се да пиша и го пиша с любов. Защото аз съм в една достолепна възраст (96 години), като дълги години бях учител – бях назначена в училище „Бенковски“ през 1947 година. На третата година бях назначена като директор, бях на 25 години.

И така – живея на къса пресечка на ул. „Карловска“. Когато завърших основното си образование, записах се да уча в гр. Пловдив. Била съм на възраст 15 години. Родителите ми трябваше да ми потърсят квартира. И така попаднах на ул. „Карловска“. Това се случва през 1941 година.

Улица „Карловска“ започва почти от река Марица и квартирата ми е била на близко разстояние. Къщата е двуетажна, немалка по пространство. На първия етаж имаше аптека. Казваше се „Дановата аптека“. Много известна. Може би собственикът е бил господин Данов. Къщата и до ден днешен си стои видоизменена, но с друго предназначение.

Все още живея в района и редовно виждам същата къща, в която съм живяла две години и двата прозореца, гледайки към ул. „Карловска“. Сега на същата къща пише „Братя Сичеви“.

В самото начало казах, че е щастие за мен да пиша за улица „Карловска“, защото се връщам много назад в юношеските си години, в младежките, които са най-скъпите, най-съкровените и най-незабравимите, които будят спомени, с които живеем още, макар и в напреднала възраст. Аз живея на метри от ул. „Карловска“. Иска ми се да се нарека живата история на ул. „Карловска“.

От лявата страна на улицата имаше фурна, която печеше много хубав, вкусен хляб и хората се нареждаха на опашки да изкарат хляба от фурната и да си купят. Още усещам приятния дух, който се разнасяше наоколо. На горния етаж имаше шивачница.

Съвсем наблизо на улицата, на разстояние един от друг, имаше три хана. Собствениците на хановете са чувствали, че има необходимост от тях. Защото селяните от близките села, производители на зеленчуци, докарвайки ги с каруци, трябваше да предадат своята стока на Четвъртък пазара, намиращ се отвъд стария мост и връщайки се, да отдъхнат в хана. А в хановете имаше гостилници, в които готвеха много вкусни манджи. Още са ми пред очите вкусните яхнии, супи, кебапчета, приготвени от свежо прясно месо. Аз също съм отсядала с баща ми и съм хапвала с наслада от тези гозби. Собственикът на единия от хановете е бил някой си Събо и се казваше хана на Събоолу.

Срещу хана на Събоолу имаше втори хан. Доколкото си спомням, той е бил собственост на род Божикови от село Царацово. Третият хан, намиращ се близост до ул. „Карловска“, между блоковете, се е казвал Генчовия хан по сведения на близки.

На ул. „Карловска“ се намираше начално училище „Христо Г. Данов“. То бе също много известно и се ползваше с голям авторитет и добър учителски колектив, и добър директор. Подготвяха добре учениците за прогимназиалното образование. В близост имаше и детска градина, в която е ходил и моят син.

В близост до училище „Христо Г. Данов“ имаше книжарница. Много известна и обслужваше всички ученици от Кършака. Книжарят се казваше бай Петко. Така се обръщаха към него. Много любезен и обичан.

По улица „Карловска“ онези години е нямало високо строителство. Къщите са били повечето едноетажни, жителите са се занимавали със занаятчийство, бояджийство, шивачество, сладкарство, железарство, дърводелство, ковачество, готварство и др. Имали са малки магазинчета, където са упражнявали своите занаяти. Известен е бил бай Митко – сарача, който е правил амуници за конете и мулетата – самари и др.

Най-хубавото, което ще кажа за улицата, нарочно ще оставя за накрая. Тя е известна не само за района, но и за град Пловдив. Тук ул. „Карловска“ е събирала младежта на града. Може би трябват повече емоции, за да предам това, което се е случвало. Тук на ул. „Карловска“ е кипяло от живот. Всяка вечер, всяка вечер младежите по двойки са си правели разходки, устройвали са си развлечения, разнообразие до късно. Тук са ставали влюбвания. Всеки е намирал своята любима, своя любимец. Сбъдвали са се мечти. Имало е обич. Има ли нещо по-хубаво от това да виждаш щастливи млади хора. Няма нищо по-хубаво от младостта – неповторимата, която трябва да се изживее пълноценно, защото преживяното не може да се върне никога. Остават само спомените. Затова млади хора, бъдете разумни.

Павирана улица „Карловска“ и досега е запазила своя вид и съм радостна, когато се движа по нея, когато силите ми позволяват.

В продължение на 20 години, до пенсионирането ми, съм се движила всеки ден по ул. „Карловска“, отивайки до гимназия „Пейо Яворов“, където през 1961 година бях назначена като преподавател по руски език до 1976 година.

Забележителна е ул. „Карловска“ и си остава такава. Гордеем се с нея. Тя не е загубила своята значимост, тя е любима улица за Пловдивчани.

В заключение искам да кажа, че ул. „Карловска“, след толкова години извървя дълъг път. В днешното съвремие, в което живеем, тя има ново измерение.

И аз, като неин съвременник, съм и свидетел на това ново измерение, за което повярвайте ми, си струва човек да живее. Нека да запазим и да я съхраним за бъдещите поколения.