Мария Драндарова от затвора: Винаги се цели в рогчето на луната

Мария, в ляво, и Антония са абитуриентки тази годинаДетското насилие отново е на дневен ред. Анализатори и психолози се надпреварват да чешат езици и да пишат хаутури за това колко са увредени, озлобели и лоши децата ни. Преди няколко дни се навършиха пет години от убийството на 14-годишната Маргарита Гергененова. Смъртта на детето разтресе цяла България, а в затвора са убийството попаднаха съученичките и първи нейни приятелки Антония Матева и Мария Драндарова. Още по време на следствието, заради огромния обществен натиск, властите осъдиха момичетата без да бъде изяснен истинският мотив за убийството. “Няма лошо дете. Няма как дете да убие от завист друго дете. Да посегне на живота на приятелката си заради червило или дрешка? Може да се случи, ако има психични проблеми. Тези неща се стават само по филмите. Мотивите се коренят дълбоко, в цялата ни система. Не може в държава, в която полицаите церемониално късат пагоните си на пъпа на столицата и погребват символ на държавността и реда какъвто е МВР, да очакваме друго. Средата, държавата, системата е убиеца, а не децата ни”, коментират криминалисти, които до ден днешен умуват как и защо две деца пловдивски деца си спечелиха зверското прозвище “Удушвачките”. “Всеки човек е потенциален убиец, ако бъде поставен в определен контекст”, казват опитни психолози. “Няма типология на различните видове насилие. Има асоциален тип и тип на отклонение на психиката”, допълват специалисти.

“Експрес” потърси таткото на едно от осъдените момичета Мария Драндарова- Тони, който се съгласи да предостави част от писмата на детето от затвора и ареста, малко след задържането й. В момента Мария и Антония се готвят за последните си изпити и тази пролет ще бъдат абитуриентки зад решетките. Бал, като за чудо и приказ, няма да имат. Рокли няма да им шият. Грим няма им слагат. Лъскави подаръци няма да получат. Няма да броят от 1 до 12. Няма да купонясват със съучениците си в Новотела, а после да пътуват до Гърция например. Няма да има голи гърбове, силиконови бюстове и парфюми “Версаче”. Защото в пандела учението, уроците и учебниците са спасение. От самотата и мислите. Антония и Мария ще бъдат потупани по рамото от надзирателките си и ще очакват началото на новия си живот. Двете вече са почти на 20, а влязоха в сливенския женски затвор на 14. В писмата до семейството излиза, че всъщност те са си съвсем нормални деца, а не кръвожадни убийци. Страдат, обичат, радват се на дребните неща, страхуват се от хлебарки, студ и мрак. В писмата на Мария Драндарова има  жажда за живот, изкупление, мъка по свободата и причината за липсата й. Има болка.

Тони Драндаров ни подава писмата и ръчно рисуваните празнични картички с треперещи ръце. Детето му е вътре в тях, а не зад решетките. Съдържанието на редовете в кореспонденцията всъщност е нейното огледално отражение, в което съсипания баща се взира ежедневно. “Тази ръкавичка ми я прати в първите няколко дни от престоя си в Сливен. Вижте колко е красива. Тя е шивачка там. Заедно с Антония са станали много добри в това, което правят. Надявам се да оцелеят психически и да имат сила, да се справят с това, което ги очаква навън”, моли се мъжът. Тони дава писмата, в които правописни грешки и с лупа да търсиш, трудно ще намериш.

“Здравейте, скъпи мами, тати, бати! Сега да ви обясня за делото. Следобед ми казаха, че съм дадена за пътуване. Можете да си представите колко “положително” беше , настроението ми. Почнах да рева, като че ли с това щях да променя нещо. Както смятах, че не съществува ад и рай, вече със сигурност категорично заявявам, че има ад и бях една седмица в него. То беше пълен ужас. Не, аз може ли се бъркам- беше по- лошо от ад. Постоянно по пътищата, от арест в арест. В ареста нямаше “нито една хлебарка”. Можете да си представите колко съм спала. А понеделник, в съдебната зала, малко ми оставаше да припадна от нерви и притеснение, като чух за ново преразглеждане, което в моя превод буквално значи- още пътуване… По  пътищата щях да умра (меко казано). Иначе не връщах. Стисках зъби, опитвах се да спя. Не знам какво въобще ви обяснявам, това не може да се опише, дори и с моя доста богат речник (колко скромно). Искам да ви кажа на свиждане да не ми носите никаква храна, защото не мога да ям. От вида на меса, салами и ми прилошава. А  когато видя много храна на масата, направо ставам и отивам да си лягам. Дори не съм яла от любимото ми нещо- хляб- от бая време. Само за закуска си хапвам една вафла, която ме държи цял ден. Преди да замина на дело бях 57 кила, а сега съм 53. Ако ще носите нещо, то да са малко сладки работи. Никакви храни, плодове и зеленчуци. С тези пари си вземете нещо за вас. При мен не е много добре, поради причината, че тези дни няма топла вода, защото са замръзнали тръбите и трябва да си топлим. В дървена ваканция сме в даскалото. Ходим на работа. Но сега, от понеделник, сме си по стария график. Много, много ви обичам!”, пише в писмо до татко си Мария Драндарова на 28 януари 2006г. Описаният ужас е пътуването й до столицата за дело във ВКС. “Приключение” в бусовете на съдебна полиция траяло цели три седмици.

В редове, написани от Мария през месец май 2006-а в Сливенския затвор, тя разказва с трепет за деня на ученическото самоуправление зад решетките. “Ученици и учители си сменят местата. Е, не участваха всички, но аз бях сред участниците.Записах се счетоводител. Цял ден прекарах в канцеларията и пред компютъра. Много ми хареса работата. Беше супер интересно”. В друго писмо описва емоциите си в навечерието на 8 март. “Днес имаше представление по случай 8 март. Утре, баш на 8 март, ще има друго, от училище. А може би ще има подаръци. Днес в консултациите правихме икебани аз, Мима и госпожите. Утре ще бъдат на изложба. Надявам се всичко в къщи да е ОК. Да се разбирате и освен да работите, да се забавлявате от време на време. Благодаря ти за мартеничката. Много е хубава. Аз пак съм си накичила целите ръце в мартенички. Чао! Обичам ви!”
В писмо от лятото на 2005, в кратце, Драндарова разказва пред родителите си какво за влеченията си. “Набарах един учебник по фотография, та смятам да се пообразовам по въпроса. Намерих и една христоматия по литература за 10 клас. И четох. Имаше по малко от Шекспир- “Хамлет”, Бокачо- “Декамерон” и Сервантес- “Дон Кихот”. Най-много ми хареса “Декамерон” и смятам да го взема от библиотеката. Дори започнах да уча една реплика от “Хамлет” наизуст “Да бъдеш или да не бъдеш”. В писмата и често присъстват другите й страсти- рисуването и цветята. Малкото стопанство към затвора често присъства в кореспонденцията й. “Градинарката не е идвала скоро. Доматите растат, ли растат. Ония ден излязох да ги вържа за колчетата. През август вече трябва да стават за ядене. Магданозът също расте. Цветята в градината са цъфнали. Забравих да ви кажа, че в стаята си гледам цветя. Надка като си тръгна ми ги остави всичките на мен”. Мария не крие в писмата си, че има е потънала в дебрите на психологията и самопознанието. “ Навънка си бях направила един тест и май излязох сангвиник. Сега вече съм меланхолик. Станала съм много скучна. Усещам го. Прави си тест и съм интроверт, а като бях вън бях екстраверт”. Едно от най-силните писма на Мария Драндарова до родителите й е малко след ареста й. Тя нахвърля мислите си, объркана, уплашена, самотна, в няколко листа хартия в една от килиите на пловдивския следствен арест. “ Тате, миналия път като ми каза, че като изляза, всичко ще е много по-добре…не можах да ти кажа, че и преди ми беше достатъчно добре. И почти нищо не ми е липсвало. За мен е достатъчно само да изляза на свобода и да се прибера при вас. Написах няколко стихотворения: Един живот имам- но не знаех как да го изживея. Разбрах чак тогава, когато бях лишена от свобода. И вече имах чувството, че за мен животът спря. Чувствах се изолирана от света, все едно съм в АДА. Винаги се цели в рогчето на луната. Дори да не го уцелиш- винаги ще бъдеш сред звездите”.

На 10 септември 2005г. Мария пише: “ За параклиса, както ти казваше преди, не е толкова важно да се ходи, важното е да вярваш и да се молиш, няма значение къде”. А месец по-късно се обръща към баща си: “Здравей, тате! Ще започна писмото с най-важното, което исках да ти кажа отдавна и много ме мъчеше. Това, което искам да ти кажа, е да обръщаш повече внимание на себе си. Сериозно си помисли за това. Оценям това, което правите за мен, но мисля, че прекалявате. Затова много се зарадвах, когато прочетох в писмото ти, че си обърнал малко внимание на себе си. Още повече се зарадвах в събота, като се чухме по телефона и ми каза, че си купил някои неща. Дано ме разбираш правилно! Това се отнася и за теб, и за мама. И двамата прекалявате с грижите. МНОГО ВИ БЛАГОДАРЯ за всичко, но наистина нямам нужда от толкова много неща”.
Иво Дернев
“Експрес”