На сладки приказки и остри забележки се събраха трима видни литературни критици в Петното. Те коментираха новите четири романа на българския пазар. „Господ слиза в Атина“ на Александър Секулов, „Възвишение“ на Милен Русков, „Нобелистът“ на Елена Алексиева и „Физика на тъгата“ от Георги Господинов.
Лекторът Младен Влашки е много добър оратор и противно на твърдението, че концентрацията на слушателя се задържа до 10 минути, той може да накара хората да попиват всяка негова дума повече от час. Компетентността и начетеността му си личат в езика, който смесва със смели шеги без цензура. Такaва му бе главната роля на минисцената в Петното. Той изкоментира професионално с много хумор зададените творби. Започна с обръщение към събеседниците си: Да се джавкаме или да пазим спокойния тон? С нечие твърдение, че има мъжки и женски стил на писане, той не бе съгласен. Но допусна, че може би, когато една жена вглъбено издирва убиеца, лесно сменя на питанката дали да си купи червените обувки или белите. Това бе по повод романа Нобелистът. Той изказа мнение, че хем е криминален, хем хаотичен. Героинята била ядосана на детектива, на майора, на министъра… Ах, този Цецо Цветанов, пошегува се отново той. Алексиева навързва всичко добре, не мърмори. Тогава Дечев го прекъсна да се изкаже, а Влашки тихо до микрофона се чу: Аз си знаех, че младото поколение ще ме е;не като дойде.
Та Дончев взе думата. Той заговори за едно отминало време по повод романа“ Физика на тъгата“. За него да обясниш на студентите какво е социализъм е все едно да ги научиш на горнолужишки език- ужасно трудно. Соцът няма как да се пресъздаде. Ако си разкажеш личната история и това колко било лесно всяко лято да ходиш на море, е деформация. Къде е обективното? Разбира се, веднага бе контриран от по-възрастните събеседници отляво на него.
Единствената дама в критичния разговор се изказа с двойнствено мнение по повод всяка една от творбите. Съвсем професионално погледна от различни точки. За „Физика на тъгата“ сподели, че има досада, клишета, че може да ти писне и 120 от страниците са излишни. Бих ги резнала, но авторът не трябва да се съобразява с това, каза тя. Един мой приятел се изрази за Георги така: Мрънка, но красиво мрънка. Тя е забелязала, че оценките на колегите на Господинов са се движили към „против”, но без ясно основание. В романа Георги е пестелив, когато трябва да похвали някого, забелязва дамата критик. За Секулов мисли, че текстът му е различен, не като другите му. Нещо липсвало, бил хладен. Но може би проблемът бил в нея, че не се е опитала да влезе достатъчно в думите. За Милен Русков също мисли, че е различен в новия роман.
Интересно е как героинята на Елена влиза в другите животи и ги подрежда, докато нейният е пълна обърквация. Симпатична ми е писателката, но тя е добра в разкази. Тя използва красив трик, историите ги превърща в криминални. Но предишният й роман е по-добър.
Ред е отново на г-н Дечев да се изкаже: Господинов има плътност, но щом ми е познато това, което пише, защо да го преповтарям? Но пък младите искат да научат… Абе, за всеки влак си има пътници. Да, той е тъжен, ама тъгата моделира съзнанието, учи те и те прави силен. Аз съм тъжен и нямам проблем с това. Русков, каквото и да започне, го изкарва докрай, прилично. Заиграва се с личната история и се вплита в голямата история. Не разбирам Секулов. Защо му е в книгата Бог? За оправдание или опование?
И тримата бяха на едно и също мнение по шепа въпроси. Че и четиримата автори са експериментирали в провокативна посока и че ако всички те харесват, значи не си свършил нищо.
Накрая отново завладя микрофона Младен Влашки. На него му харесва, че в книгата си Секулов е улучил епическия модел. Изкарва тяло на ранен от бойното поле. Което автоматично Влашки като спец в тази тема свърза с Илиада, която, както сам той каза, до болка познава вече, защото му се налага всяка година да я преподава и да свиква с мисълта, че студентите вярват повече на филма, който категорично не свършва така както книгата. Ама те отде да знаят, пита той. Спирам, за да ме атакуват…
Когато критиците приключиха, бе ред на публиката да задава своите въпроси или да коментира също книгата. Настъпи гробна тишина, която Влашки проряза с репликата: В крайна сметка всеки автор си обича детето, ама как да кажеш на свеото дете, че с тия 120 кила не е за балет, ама се налага. Зададоха се няколко въпроса, след което лекорът благодари на публиката, че беше толкова сладкослушна.
