Шишо на 70: Възрастта не е пречка за духа. Не ми е скучно с толкова бръмбари в главата

Актуално Гласове Градът Живот Култура Новини
Иван Шишков

Най-сложната дисциплина за тези 70 години бе опазването на приятелствата, отчита художникът Иван Шишков

Имам повече надежди отколкото страхове. Не мога да се сетя за нещо, за което да се оплача

Художникът Иван Шишков- Шишо откри изложбата „Парковете на Марс” навръх 70-годишнината си в галерия „Червеното пони” миналата вечер. В двора на къщата на чичо си- Начо Културата, на по чаша уиски, Шишо удари чертата за изминалите 70 години пред автора на това интервю. Който не крие близостта си с твореца, за това и разговорът върви на Ти.

Иван Шишков за живота, за изкуството, за Марс, за надеждите, страховете и чуждите жени.  

Шишо, сигурен ли си, че не бъркаш годините? Да не ни будалкаш, невъзможно е да си на 70…

Лъжа няма. Нося си личната карта за всеки случай, ако някой не вярва я показвам. Това е голата истина- станах на 70. Не е за вярване, да. Но той духът ти дава някакви други сили и се чувстваш по друг начин. Като усещане главата ми е на 20-годишен, някакъв младеж след тийнейджърския период. Това, че тялото ми е на 70 няма никакво значение, то е биология. Възрастта не е пречка за духа. По-важното е да си съхраниш духа млад. Което е голямо и сериозно основание първо да се чувстваш добре, второ да имаш капацитет да работиш и да твориш. Както моята работа вече е само да си гледам изкуството, понеже се пенсионирах и съм много щастлив. Защото имам време да обърна малко внимание на себе си и на моите лични занимания. Затова се чувствам щастлив на 70.

Но на дансинга си като 20-годишен…

Танцувален съм си, да… челни стойки на дансинга. Правих и ковид олимпиади. Даже сега съм събрал 14 олимпиади на видео клипчета във флашки, общо около половин час, които ще подарявам на близките си приятели. Да се смеят, да се забавляват, защото събрани на едно място всичките ми олимпийски дисциплини звучат забавно. Колкото до самите олимпийски игри- когато си заключен в едно пространство ти идват някакви странни идеи и трябва да почнеш да се забавляваш по някакъв начин. Бяхме се изнесли на първата вълна в Брестовица и стартирах брестовишките олимпиади в двора на къщата- 9 клипчета. Правихме ги на прима виста, без никаква подготовка. Вечерта като се напоркаме и ми влиза някакъв бръмбар в главата. Та на сутринта, още махмурлясъл, Ванчето снима с телефон моите изпълнения. После продължихме с Хайдушките олимпиади, на Хайдушки поляни. И най-накрай в Пловдив, в галерия U P.A.R.K., на моята изложба, завършихме с арт олимпиадите. Събрах клипчетата на едно място и това ми е подаръкът за приятелите, да е по-весело. Да си ги гледат, а и да следват упражненията от различните дисциплини. Те упражненията винаги бяха свързани с някакъв алкохол. Така че няма да им е скучно на приятелите, когато гледат. А и да се сещат, че имат и по-възрастни приятели олимпийски, с още такива щури идеи.

Коя беше най-сложната дисциплина през тези 70 години за Шишо?

Опазването на приятелствата, което е много трудна работа. Тази дисциплина се оказа много сложно нещо. Защото с времето усещаш другите стойности на приятелството. И започват малко по естествен път да окапват, да окапват, което е много тъжно. В един момент се оказваш с много малък кръг истински приятели, които при случай могат да ти помогнат. Тези не ги броя за приятели, дето се отзовават веднага ако трябва да изядем едно агне и да изпием 20 литра вино. Тези са много. Но истинските са малко. Давам пример- като правих каталога за юбилея си обадих на приятеля ми от студентските години Румен Леонидов. Това момче го бяха накълцали преди месеци, не знам колко операции му правиха. Беше много зле, едвам го извадиха от тунела към оня свят. От шест месеца тоя пич не беше писал ред. И се нави, седна и за тези пет цикъла, които представям в каталога, ми написа по една страница поетичен текст, който няма претенции да е изкуствоведски. В един момент този каталог почва да ми прилича на поетична книга на Румен Леонидов с илюстрации на Иван Шишков. Това момче как го направи това нещо? При това го направи искрено, всеотдайно. Това разбирам аз за приятелство. Достатъчно е да имаш пет такива приятели, на едната ръка да ги броиш, за да се чувстваш щастлив. Това ми е равносметката и най-сложната дисциплина в живота ми.

А да приемем ли, че изложбата „Парковете на Марс” е вид равносметка, тъй като е много различна от работите на Шишо, който познаваме?

Абсолютно си прав. Тя е много различна. Това ми беше първото желание. Тя е концептуална изложба и е родена пак по време на тази пандемия. Темата, която си избрах, не е случайна. Петте цикъла от каталога, които са преди тази изложба, са свързани с мои бивши пътувания по света- Санторини, Мароко, Нормандия. В един момент обаче пътуванията спряха и трябваше да си измисля някаква друга дестинация. Така използвах последните полети до космоса, качих се на единия в последния момент и хоп, на Марс. И какво гледам там, на Марс- едни камъни. Едни кратери. Нищо интересно. И си викам „Бе майка му стара, трябва да се случи нещо интересно”. Та взех и боядисах камъните на Марс. Подредих ги тези камъни, някои приличат на борчета, други на пейки, комбинирах ги в платната и така се получи тази изложба. Умишлено е по-тъмна, защото космоса си го представям като едно тъмно пространство. Рамките са черни, ограничават цветното на платната. Аз не мога да избягам от моята интензивна цветност, но отзад фоновете са малко по-тъмни, по- космически. И това усещане за космоса съм го търсил, колко се е получило ще каже публиката. Аз си ги харесвам. Но не съм такъв нарцис, да правя изкуство за себе си. Вкъщи например нямам нито една моя картина да виси на стената. А имам колеги, в чийто домове има само техни работи. А аз вкъщи си държа на мои приятели и колеги картини, които или купувам, или ми подаряват. И си имам една прекрасна колекция. Като се прибера в къщи все едно имам хора, все едно в къщи има някаква сбирка, можеш да си общуваш с тях като ги гледаш на стената и ми е много готино.

Космосът ли е дестинацията за свободолюбивата душа, каквато си ти, в един такъв много странен период от живота ни, в който всички врати ни бяха и още са затворени?

Да, защото ние в момента сме капсулирани, никъде не ходим. Не че не ни се иска, иска ни се. Обаче от страх сме затворени и някак си свикнахме да живеем в това затворено пространство, въпреки че сме ваксинирани, или повечето от приятелите ми са. Но всички се пазят. Хората ги е страх да се здрависат, камо ли да се прегърнат. Спряхме да ходим по заведения, рядко ходим по театри и киносалони. Много по-често си седим по къщите. Седейки, ние все пак сме мислещи същества, започваме да си мислим в посока какво би направил в изкуството и какво да те стимулира. В такова време е трудно да ти дойде някаква креативна тема да развиеш. Но пък можеш да литнеш до Марс. Аз не се отчайвам. Скоро ми предстои пленер в кюстендилско. Очаквам след него да ми влезе някакъв бръмбар в главата и да измисля нещо ново. Предстои ми и едно участие на международно биенале на миниатюрата в Русе. Та трябва и за там да работя. Абе не ми е скучно, с толкова бръмбари в главата.

От камбанарията на тези 70 години имаш ли днес някакви страхове, а и надежди?

Имам повече надежди отколкото страхове. Старостта все още не мога да я приема като старост. Това, че съм на 70 ми е много странно. Даже синът оня ден ми вида „Оооу, дядка, дядка”. Ама дядката не мисли като 70-годишен. Повече виждаме перспектива пред себе си, отколкото страхове. А и в крайна сметка от какво да ме е страх. Животът в България е доста подреден. Аз съм един задоволен човек, нямам някаква криза на средната възраст. Нямам битови проблеми. Плащаме си сметките. Остава ми само надежда да си мисля за хубави неща, за пътувания, които съм сигурен, че след година-две ще почнат отново. Тя пандемията не може да продължава вечно, надяваме се да оцелеем. И да си продължим стария живот, със старите приятелства по света. И това нещо ми дава огромна надежда. Не ми остава време някаква мрачна мисъл да ми се прокрадне в главата и да ме тормози. Може би и затова се чувствам по-жизнен на тези години. И ми се живее като младеж- да имам активен живот. Упражнявам си дори домашен спорт, който сам съм си измислил- едни упражнения за проблемите ми с кръста. Решавам си и тях. Колкото по-малко проблеми имаш и с тялото, и с духа, толкова по-добре. Много съм си добре, направо съм си за завиждане. И особено така като има едно хубаво питиенце да си пийва човек… Е, вече драстично намалихме количествата. Но е хубаво така, за кръвното, не за друго. Намалихме и употребата на чужди жени. Даже сме ги спрели. Жените са страшно хубаво нещо, ако не те зарязват де. Аз имам една първа бивша, втора бивша, и трета бъдеща бивша. Първите две ме зарязаха, защото много хойках насам-натам, бях палав човек. Ама с третата се кротнахме някак, успокоихме топката, не дриблираме толкова.

Тя ти е кондиционен треньор на олимпийските игри все пак…

Да, да, тя ми е сподвижник. И с фиркането добре се справя. Всичко е наред. Бе, не мога да се сетя за нещо, за което да се оплача.

 

Споделете ни във:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.