С фалшиви сгради няма истинска история. Само излишна гордост

Строителството на нови „исторически“ сгради не е нито български патент, нито е нещо ново. Но в последните месеци в Пловдив се концентрираха няколко примера за подобно небрежно отношение върху културно-историческото наследство. Идеи, опити и реализация на нови сгради, които твърдят, че са стари или наподобяват нещо старо носят духа на фалшивата история, която унищожава действителната стойност на дадената ценност.

Няколко от примерите: Пред реализация е съборената и новопостроена къща на ъгъла на улиците „Цар Асен“ и „Г. М. Димитров“. Красивата историческа сграда бе унищожена и препостроена с бетон и модерни материали, а стогодишните каменни зидове и тухлени стени бяха пратени в някое бунище. Вярно, отвън някой се е опитал да наподоби стария ѝ вид, но не особено успешно – на места, където трябва да има стени, има входове и стъклени витрини, например.

Издигащият се над „старата“-нова сграда модерен обем не е толкова страшен, или поне е по-приемлив, поне според някои гледища за архитектурата. Той се отличава ясно, и навсякъде по света имаме подобни примери, в които ново и старо съжителстват добре. Разбира се, не навсякъде подобен подход е адекватен – някъде старото е твърде ценно и трябва да бъде запазено в цялостния си контекст, силует и среда. В случая няма как да се анализира каквото и да е, защото старо няма – то бе разрушено и заменено с негова пошла имитация.

Подигравката с наследството на Куцооглу

По подобен път са тръгнали и строителите на сградата на улица „Гладстон“ 14 – бивш дом на заможния тютюнотърговец Куцооглу. Проектираната от арх. Йосиф Шнитер сграда бе съборена до основи. Тя бе или изцяло умишлено унищожена, или е в ръцете на некомпетентни хора, които по техните собствени думи са се опитали да я „укрепят“, но са я съборили. Когато са ти казали да укрепиш нещо, а резултатът от работата ти е, че си го съборил, явно си некомпетентен и подобни хора не би трябвало да имат право да строят. Но явно може, така че всичко е в реда на нещата.

Темата, все пак е друга. Че хора, които лъжат, или такива, които не могат, строят, си го знаем. Въпросът опира до културата и историята на града. В желанието си все пак някой да им каже „конгречулейшънс“, може би ще последват модата да се „реставрира“ с бетон. Прекрасната стара сграда, със старите си камъни, тухли, дърво и мазилка, носител на толкова много история и напластявания, ще бъде заменена с евтиния, която всеки днес може да си купи от най-близкия хипермаркет и да си издигне в Марково или Остромила. Пак ще изглежда като Шнитерова сграда, ама не съвсем.

Сградите имат история – и материална, и нематериална

Въпросът е, че сградите имат история – и материална, и нематериална. Така де, ако се интересуваме от историята, наследството и уважението към нашите предходници, създали град, който да наричаме културен и красив. Материалната история можем да видим в изтърканите камъни по входа и стълбищата, или патината тук-таме. Когато хванем някоя дръжка на обществена или частна сграда, в която са идвали много гости, да знаем, че това може да е същата дръжка, която Иван Вазов е държал през 1920-а в Пловдив, или Йордан Йовков през 1936-а или Златю Бояджиев, или цар Борис III, или митрополит Кирил, или някой друг.

За съжаление, на много места днес държите дръжката от най-близкия хипермаркет.

Това магично преплитане е красотата на културното наследство. Винаги, когато някой каже, че някоя си сграда не може да се реставрира в автентичния ѝ вид, трябва да му се изсмеете. Разбира се, ако е човек с претенции, или, ако някой му е дал диплома за нещо. Щом човекът от XIX век с подръчен чук, камъни от региона, донесени с муле и направени на място пирони върху клатещо се дървено скеле може да сглоби тая къща, и днес с всичките удобства на цивилизацията този успех може да се повтори. Естествено, при налична информация и умения – работата на реставраторите далеч не е толкова проста, колкото звучи. Но въпросът е, че може: можем да правим същите бои, същите мазилки, защото обикновено те са продукт на естествени материали или относително проста химия.

Това са детайли. Към подобни неща трябва да се прибягва в краен случай. Фактът, че възможността съществува не трябва да е отворена врата към всеки бутащ. Най-малкото, защото като бутнеш, после прибягваш към стоманобетона, изкуствените мазилки и PVC-дограмата. Може да съм лош пророк, но подозирам, че къщата на „Гладстон“ няма да бъде възстановена с каменни основи, тухлени зидове и гредоред. Нематериалната ѝ история е заличена, но материалната също ще бъде, ако това не се случи, а видим поредните излети бетонови за строителното постижение, каквото е една двуетажна сграда.

„Раните“ също носят своята памет

Твърде често сградите страдат по дадена причина. И това също е част от историята им. „Раните“, които са получавали през годините могат да бъдат замазани и ремонтирани, но в някои случаи могат да бъдат и оставени, като част от тяхната памет.

Подобна богата памет има, например Военният клуб, чиято съдба напоследък изскача с неясно от кого дадени идеи за „възстановяването“ му в някакъв автентичен вид.

Такива идеи трябва да оправдаваме само от хора, незапознати с историята на Военния клуб. Действително, днес той може би не е най-красивата сграда в града, нито пък е архитектурен шедьовър на своето време – издигнат в края на 20-те години на миналия век в общи линии в сегашния си вид. Това, което имаме, е отлично запазена сграда на 90 години. Промени по нея ще бъдат унищожаване на отлично запазената 90-годишна сграда.

Идеите за нейното „възстановяване“ се основават на представата, че клубът в първия му вид, построен през 1908 година по проект на архитект Никола Лазаров, бил най-красив. С кулите и всичко, което повечето сме виждали по архивните исторически кадри от Пловдив.

Малко по-малко от две десетилетия по-късно сградата изгаря в пожар. Проектираната от Никола Лазаров сграда е препостроена наново в леко променен вид – пак с куполи, но по-мънички. Колкото са имали възможност хората през бедните следвоенни години за един културен дом.

Съвсем малко по-късно, обаче, тя поема нов удар – ударена от Чирпанското земетресение през 1928 година. И за втори път, отново все още със скромни налични средства, пловдивското общество се събира и издига сегашното здание. Проектът е на знаменития за града архитект Стойко Стойков, издигнал много от сградите по Главната улица. Факт е, че има и по-красиви постройки – но красотата на сградата, изглежда, е невидима за очите. Красотата на Военния клуб е в това, че е преживяла толкова много и все още е тук сред нас. Днешният ѝ вид на една по-обикновена сграда с еклектични влияния, поради бурната ѝ съдба, трябва да бъде гордост и трябва да бъде пазен. Видът ѝ е паметник на борбения дух на едни хора, ударени от три войни, бедност, пожари, земетресения, запазили своята сила да издигнат наново едно културно средище, дом на театри, музикални представления, благотворителни тържества и прочее.

С фалшива история няма истински сгради. Истинските се рушат

И, ако за бъдещето на Военния клуб съм почти убеден, че поне намеренията са искрени и добронамерени, макар и необосновани – то за новия храм на Джамбаз тепе случаят не е съвсем ясен, поради липсата на очевидна причина. Използване на най-свято дело срещу жадни за добрина хора: строителство на нов храм за повдигане на вярата у хората или поне личния ПР, едно от двете е. Същото, разбира се, може да се постигне и с други средства: ремонт на сгради, например все по-зле изглеждащата разпадаща се основа на камбанарията на катедралния храм „Успение Богородично“ или рухващата стена на съседния храм „Св. Димитър“.

Нека е ясно – строителството на нови храмове е добро дело за вярващите християни. В близките десетилетия се откриха нови храмове в ЖР „Тракия“ или квартал Смирненски. Има ли обаче, нужда, от храм на върха на Джамбаз тепе? При съседство през един двор със „Свети Димитър“ и метри под него на „Света Петка“ – стара, сякаш, тази нужда не е съвсем оправдана. На под 5 минути има още 3 храма, които не са постоянно пълни, че да се окаже, че няма място за всички енориаши.

Това го знае всеки вярващ, и затова се прибягва до други аргументации: възстановяване на стар храм. И тук идва фалшивата история, която да аргументира новия храм, докато истинските се рушат. Християнски храм „Архангел Михаил“ там не е имало. Той е бил под скалата на Джамбаз тепе, в близост до „Света Марина“, като неин гробищен храм. Бил е близо до Тунела и, вероятно, някой е казал това на кмета г-н Здравко Димитров. Той също аргументира с фалшива история изграждането на този храм и вече, извън морала, незаконосъобразните, според Административния съд, негови решения: когато строели Тунела съборили храма, без да питат никого.

Дали това сравнение бе дадено като аргумент за това самият той, без да пита никого, издава разрешителни за предварителни изпълнения, подобно на властта непосредствено след 9-и септември, не стана ясно. Въпросът е, че то не е вярно: Храмът „Архангел Михаил“ е издигнат през 50-те години на XIX век и престава съществуването си около 30 години по-късно: в годините малко след 1880 година. Паднала скала го унищожава, след което той не продължава живота си. С една реч – не е разрушен, както кметът казва, при прекарването на Тунела, а повече от 50 години по-рано. Нито пък е бил на това място.

Връщайки се няколко абзаца по-горе ще повторя, че строителството на нов храм не е нещо лошо и целта на тези редове не е тази. Ако има нужда от нов храм, нека се строи. В случая обаче нито е доказана такава нужда, нито е доказана някаква историческа основа да се издига нова църква.

И фалшивата ѝ основа ще доведе до фалшива сграда: да, тя ще се издигне, ще бъде осветена, там ще ходи елитът на града, предполагам, на 6 декември. Но в исторически наситената среда на пловдивското Трихълмие ще се появи една неисторическа фалшификация. И прогнозата ми е, че както нематериалната ѝ история е фалшива, така ѝ материалното в нея ще е измислено. Например, никой не знае как ще изглежда въпросният храм. Прозрачната история на дейността на българската църква, или поне на българските храмове, е твърде дълга.

Още главната църква на Рилският манастир преди 200 години се издига след дълги дебати както сред манастирското братство, така и сред дарителите. Множество медийни публикации, дебати в различни институции и в публичното пространство съпътстват строителството на храма „Св. Александър Невски“. В последствие са проведени множество конкурс за много от храмовете, построени в България от Освобождението до 9 септември. Както в църковната преса – от свещеници и богослови, така и в светската преса – от художници, архитекти и общественици, се обсъждат въпросите за това как ще изглежда даден храм, как той ще е най-удобен са служение, за посетителите, как той ще е най-красив и свързан с българската история.

Днес няма такива дебати, няма такава възможност. Стъпвайки на фалшивата история с фалшиво възстановяване на несъществувал храм, вероятността да получим фалшива архитектура е голяма. Скорошният опит с новия храм „Св. Николай“ (втори такъв в града) – светещ в ярко жълто и искрящо синьо край бул. „Копривщица“ в квартал Смирненски беше похвален в архитектурната критика като „копие“ на храм от неизвестен украински град. Не интерпретация на българска архитектура. Копие на чужда. Дали новият храм „Св. Архангели“ (втори такъв в града) също ща бъде копие на нещо – както копията на споменатите по-рано светски сгради, не е ясно. Днес прозрачност в архитектурната дейност на Църквата ни вече няма, за разлика от годините след Освобождението и между двете световни войни.

Но по-безопасно ще е просто да не се надяваме на нищо в историческия резерват, а просто на някое неумело бетонно копие на нещо друго, което със сигурност ще лъска и блести в синьо, зелено или златно, засенчвайки скромните 200-годишни пропити с история храмове в съседство. Защото истинската история в тези моменти се губи.

За щастие, историята не е само споменатата. Хубави примери също има. И добрата новина е, че всеки е способен да направи своя избор – да избере гордостта, или да избере скромността. Фалшивото или истинското.