Знаете ли коя махала е Синджирли бунар?
Източник: Lost in Plovdiv
Улиците в махалата Синджирли бунар зиме тънели в кал, а през лятото – в голям прахоляк. Много малко били калдъръмените. Бунищата пък били спортните площадки на децата. Спускали се по тях като пързалка. По това време имало и много безстопанствени кучета.
Самата махала започвала от средата на ул. Митрополит Панарет, минавала през днешния пл. Александър Малинов и достигала до кръчмата на Коста Караачлията. Говори се, че е взела името си от бунар с дебел синджир, на който била закачена куката, с която се вади водата.
Наблизо в малка уличка се намирала сградата на някогашното Светотроическо училище. Тя била стара постройка, която чорбаджи Вълко Чалъков купил и приспособил за училище, в което да се учат само българчета. В нея се помещавало и първото военно училище, създадено непосредствено след Освобождението. Днес то вече не съществува и за него се знае само, че е било съборено през 1946 г.
На самия площад се намирала кръчмата на Коста Караачлията. На двора имало шадраван и асма, а под тях – столове и маси за посетителите. Неговата сватба през 1902 г. била една от най-дълго обсъжданите под тепетата. Гощавката била в Ортахан, на пътя между Пловдив и Станимака (днешен Асеновград), а за гостите имало наети над 80 файтона, които да ги превозват. Говорело се, че са се изпили 800 кила вино, 100 кила ракия и изяли цяло малко стадо от овце и агнета.
Отново на площада се намирала и механата на известния в целия град Димитър Диамандиев – Бога Мито. Той е бащата на добре познатия музикален деец и композитор проф. Асен Диамандиев. Там се събирали все хора писатели, журналисти, чиновници, отракани работници и денем, и нощем било весело. В късните часове, когато броят на посетителите намалявал, Бога Мито спускал кепенците и никой вече не можел ни да излезе, ни да влезе. Тогава точно започвал гуляят. Задавал тон самият той, обикновено с някое маане или кючек. Играел като същинска циганка, а почерпките му нямали край.
Южно от мегдана Бей Меджид (днешен Александър Малинов), извито като дъга на изток било „циганското царство“. В притиснатите една до друга къщурки, все от кирпич и глина и само с една стая, обикновено живеели по десетина души. Почти всички постройки били боядисани в тъмносиньо. На ръждясали телове и въженца висяли какви ли не парцали, а наблизо минавала помийната вода. Никъде в града нямало толкова много кучета, колкото тук. Пиянството в махалата било в реда на нещата, а когато имало сватба – гюрултията нямала граници.
След избухване на епидемия от шарка обаче пловдивската управа решава да премести ромите в новосъздадено село на 2 км източно от Пловдив. Около 350 души главно от „Бей Меджид“ махала са преместени в него. Дали му името Новото село, а впоследствие било наречено Столипиново, на и мето на генерал Столипин – заместника на княз Дондуков-Корсаков. За него имаме специално посветен текст от преди няколко години: Как се е формирал най-колоритният пловдивски квартал?
Текстът е създаден по информация от книгата Пловдивска хроника на Никола Алваджиев
Източник: Lost in Plovdiv
