Да България и Айнщайн

Предизборните кампании минаха под целокупното мото за промяна и за пробив в статуквото, но изборните резултати го бетонираха

Робството е сигурност. Най-сигурната сигурност. За нея не се налага да правим усилия. Просто трябва да се примирим, а ние и това умеем добре

Кирил Николов

Странна издънка на човешката раса сме ние, българите!
А може би не съм прав, защото цялата човешка раса сякаш е странна. Все пак, не българин, а самият Айнщайн /над чийто произход даже македонците нямат претенции/ е казал, че е налудно да правим едно и също и да чакаме различни резултати.
А ние, българите, сме много добри баш в това отношение.

Предизборните кампании минаха под целокупното мото за промяна и за пробив в статуквото, но изборните резултати го бетонираха. Дали тук прозира гениален генералски промисъл, нямам подходящ пагон да коментирам. Но тъжният факт е налице. Предстои да поживеем още /доста/ време, както досега:
С държавническа импотентност, без въпиющо необходимия ни обществен ред из местата, захвърлени от Бога далече от генералската власт, с пари за обществени проекти, похарчени за материалния просперитет на група кръвопийци, с институционализирана корупция… Както и с приемане на нови и с изчукване на стари, но все непригодни да въдворят справедливост сред хората, закони…

Робството е сигурност. Най-сигурната сигурност. За нея не се налага да правим усилия. Просто трябва да се примирим, а ние и това умеем добре.
А сигурността не е непременно робство. Тя може и трябва да бъде ефект на един смислен живот, в който целеполагането е в полето на светлината. И всичко това постигнато с усилия! Слепецът, обаче, не знае що е светлина. Няма и да научи, докато образованието ни поражда тежка катаракта, а управлението ни предпочита стафилококовия сумрак…

Станах вдъхновен учредител на Да България, но не положих усилията, присъщи на политически активист. Не съжалявам, защото още считам, че тази политическа сила е от ново поколение, чието възпроизводство не кореспондира със старите пропагандни стереотипи. Като идеалист, вярвам, че тази партия се нуждае от личния пример на всеки от нас, който не е политически заразителен, а внушава, че Доброто – много често твърде трудно, уви! – побеждава.

Хората не ни повярваха. С атавистичен страх, че ние сме поредните лъжци, новоизлюпени на изборната сцена и – естествено /в представите им/ жадни за власт – предпочетоха да гласуват за старите лъжци. Злорадо бих възкликнал "Хак им е!", но сред тях живея и аз, както живеят и онези, които повярваха на Да България – триста спартанци, които бранеха святата си земя и накрая изодаха дървото чрез свой.

Чувах много критика най-вече по отношение личностите на някои учредители и активисти в нашата партия. Част от нея споделям, част от нея приемам. Не приемам, и никога не съм приемал, отказът на хората да погледнат живота отвъд атрибутивните му формалности. Несериозно, а всъщност обидно, е да се отрича есенциалната идея, заради няколко бацила. Това е несъстоятелно недоверие към имунната система на едно общество, събрало себе си в едно без да търси материална облага. Като пример мога да посоча, че мнозина достойни и успешни в живота си люде отказаха да бъдат включени в депутатските листи…
Ние не крещим срещу чуждоземците с тенисфланелки, обидни за историята. Нямаме срамната биография на партия – столетница, която не се е отказала от транссексуалния си живот. Нито ни предвождат пълководци, които говорят разбираем единствено за простолюдието диалект.
Ние искаме общество, в което всеки ще разчита на своята лелеяна сигурност, щом прочете Закона!
Само ние ли наистина искаме това?

Наругайте ме, че едва днес пиша тези редове! И да беше вчера не би имало ефект. Но пиша днес, не защото едва сега съм намерил време, а защото политическата история на Да България започва от днес. От днес, когато – вече добре консолидирана в ядрото си, отрезвена от комсомолската еуфория пред "Новия ден", изяла шамара на страхливците – започва да гради дъблоко из основа.

Недейте вярва на моя патос, повярвайте само на Айнщайн!