„Тържество на самотата“ е първият драматургичен текст на Катерина Георгиева. За пиесата тя посочва, че това е спонтанно модно ревю-шоу на вечното човешко бягство да признаем пред себе си обикновени и понякога, изкривени от значение страхове. “То е среща на няколко привидно налудничави жени, които дълбоко в себе си вече не искат да носят костюм, колкото и да е красив и зрелищен той, искат да размажат грима си и с усмивка да се надсмеят на до болка познатите си женски “теми”, допълва Катерина.
Казваш, че от доста години си имала желание да напишеш пиеса. Ето, това вече е реалност. Но как стана така, че първата ти пиеса е свързана именно с такива теми като самотата, отношенията мъж-жена, желанията на жените, очакванията им от връзките?
КГ: Всяко творческо начало е опит да изкажеш нещо, което те тревожи, което те оставя буден. Неща заради които тичаш да търсиш тишината на боровите гори или се напиваш банално в някой градски бар. Не бих искала да мислим за нея като за пиеса само за мъжа и жената, или само за жената. Тя е по-скоро вик да изкажем на глас нещо, което е на пръв поглед изтъркано от смисъл, но позволявайки си този вик да стигнем от другата страна – до признанието, откровеността, смелостта да си слаб, уязвим, да те боли. И да се оттласнеш от това. А ако говорим по-скоро като директно вдъхновение за написването ми, то беше поредица от разговори, диалози и срещи с жени, които сякаш не спираха да живеят в тази натрапчива реалност от неизречени чувства и мисли, и аз ставах свидетел на това. Като някакъв техен таен дневник – слушател. Никога няма да забравя и първата реплика, която ме провокира да хвана лаптопа и да започна да записвам. Тя беше на една от любимите ми пловдивски актриси, Мария Димитрова. Влезе вкъщи с бутилка вино и изрече: „Искам да мога да си призная всички тези страхове. Добър ден, аз съм Мария, ще си тръгна, ако ме нараниш!“. След нея последва момичешки смях и особено усещане за нужда от говорене за това. Така започна всичко.
Жена с моркови: Страх ме е, че ще ми се случи всичко, от което ме страх. Да не ми изневерят, да не ме излъжат, да не ме оставят.. да не ми стане скучно и да остана сама. И сега се появява един хубав човек, друг човек, аз заставам срещу него с всичките си страхове и какво? Боли ме най-много от пълната илюзия. Ще имаме дете, ще се обичаме завинаги, ще имаме къща, куче… чистиш му къщата, готвиш му, чакаш го, ама той се прибира пиян в два през нощта, защото е получил награда, нали е велик артист?
Може ли да попитаме от какво най-вече я е страх Катерина Георгиева?
КГ: От нормални човешки неща. Но предпочитам да се разпознават чрез писането ми. Не би било интересно да кажа сега „страх ме е от хлебарки, от призраци, страх ме е от страха, и от съседката, която слуша чалга“. Нали?
Жена с моркови: Тези моркови са най-хубави леко запарени. После режеш на дължина, поливаш с малко зехтинче и после лимон и стават разкошни! Искам да си призная всичките тези страхове. „Добър ден, аз съм Мария”. Ще си тръгна, ако ме нараниш!“. Това преди не можеше да се случи. Сега вече правя стъпки. Мога да говоря за това. Обаче като отидохме в тях и ми се сви коремът. Разказваше ми, че плотът е много скъп. Лампите му едни такива специални. То ние имаме различни посоки.
Тази пиеса разкрива може би поне някаква част от женското усещане за самота и вид мислене по отношение на различни страхове. Би ми било интересно да видя нещо такова, но написано от мъж. Всъщност, дали е възможно подобна пиеса да бъде написана от мъж с главни герои мъже?
КГ: Абсолютно е възможно. Скоро си представях такъв вариант и мисля, че може да стане доста забавно и смело. Мисля, че нашето мислене в това отношение е леко консервативно. Мъжът също има емоционален живот, също има страхове, чувствителен е и преживява по един или друг начин темите в пиесата. Това че не говори за тях, защото трябва да е „мъжкарят“ е друг проблем на различни комплекси и социални наслагвания.
Цялото интервю може да прочете в Капана.
