От Газа до Филипопол – истории за строителството на първите църкви

Историята на епископа на Газа Порфирий и строителството на първата църква там намира паралели с пловдивската история

Около 402 година сл. Хр. епископът на Газа в провинция Палестина Прима Порфирий е в неудобно положение – ръководи християнската общност в голям, но не много приятно настроен към християните град. Новата религия се налага в империята близо 100 години, но все още в града масово почитат езическите богове – конкретно Марнас в т.нар. Марнейон. Преди установяването на християнството като официална религия, Римската империя е била сравнително толерантна към локалните религиозни култове – Изида, Митра и др., стига да се признава върховната власт на императора. На много места тези вярвания остават дълго време и не се премахват веднага след Миланския едикт на Константин и Лициний през 313 година, който признава християнството за равноправна религия.

С имперското благоволение на Аркадий, около 402 година епископ Порфирий все пак успява да организира (или се възползва от случаен инцидент) унищожението на храма на Марнейон и с помощта на столичната власт започва организация за строежа на църква. Християнската общност се събрала и започнала обсъждане как да изглежда новата сграда – според някои, по-пестеливо мислещи, тя трябва да се възползва от плана на езическия Марнейон и да бъде кръгла.

Според други, обаче, новият християнски храм не трябва по нищо да напомня за старото езическо светилище и планът да бъде изцяло заличен. Епископ Порфирий заел междинна позиция и казал: „Нека да оставим това на волята на Господ“. Дали с Божия воля или не, но скоро пристигнал пратеник на царското семейство с писмо от императрица Евдоксия, съпруга на Аркадий и майка на Теодосий II. Освен различни поздрави, в писмото имало и план на новата сграда – под формата на кръст. Това решило спора.

При разчистването на останките работниците извадили от опожарения храм мраморни облицовки, които били от най-свещените части на Марнейона, където достъпът бил забранен, най-вече на жените. Епископът дал заповед тези мраморни плочи да се поставят като настилка пред храма, „за да бъдат тъпкани не само от мъже, но и от жени, от кучета, от прасета, от говеда“.

Колкото и да е далечен този разказ от Пловдив, той дава особено любопитен поглед към един пловдивски артефакт – надписа, посветен на бог Дионис и участниците в култа към него, открит при разкопките на Епископската базилика. Той е открит тъкмо в настилката пред базиликата, където е бил тъпкан от мъже и жени, а вероятно и от животни. А под Епископската базилика е открита и друга голяма сграда, непроучена заради мозайките, която се интерпретира като голям римски храм с план, различен от този на Епископската базилика.

Историята от Газа е записана от Марк Дякон, който лично е бил свидетел на тези събития в началото на V век. С всички условности и недостатъци на подобни исторически разкази, до известна степен може да се доверим на думите му – или поне да ги приемем за някакъв модел. Той е бил дякон в църквата на Порфирий и дори, вероятно, лично е участвал в строежа на новата сграда. По-късно той записва и житието на епископ Порфирий, където се намира и историята на построяването на храма в Газа. Важно е да се отбележи, че текстовата история не може да бъде подкрепена с материално наследство, тъй като все още не е точно установено къде точно се е намирала тази църква (има предположения, но все още недоказани).

Абсолютна ненаучна спекулация би било да се твърди, че действието във Филипопол се е развило по идентичен или подобен начин. Събитията се развиват на хиляди километри и вероятно около 70-80 години по-късно. Но и паралелите са интересни – със сигурност, също както в Газа, под Епископската базилика се намира езически храм. Каква е историята за неговото унищожаване бихме разбрали със сигурност само след по-детайлни разкопки, но е очевидна разликата между плана на двете сгради – също както са решили, или поне дебатирали, в Газа.

Плочата на Дионис пък е поставена съвсем умишлено с текста надолу като настилка пред църквата. Естествено, няма как да знаем какви са били точно намеренията на строителите и дали са си представяли, че по същия начин ще унизят старата религия, която ще бъде тъпкана под краката на хора и животни. Но не би било учудващо, ако идеите им в главите са били подобни на тези на християните в Газа.

По един параграф историята съвпада с много други подобни от империята – директното участие на епископа в строежа на сградата. Друг автентичен извор от времето на събитията разказва за новия храм в Лаодикея Катакекаумене – град в днешна централна Турция. В своя епитафия починалият през 330 година Евгений от първо лице (нещо обичайно за времето) разказва как е бил епископ 25 години и е построил изцяло църквата с колонадите, атриума, стенописите, мозайките и фонтана. По ред други сведения можем да сме сигурни, че епископите са били главните действащи лица при строежа на ранните църкви в империята.

А в пловдивската базилика имаме запазен надпис – за съжаление само частично – вероятно от епископа, който е отговорен за поставянето на единия слой мозайки – Маркиан, Лукиан или нещо друго – за съжаление, не знаем, тъй като надписът е наполовина разрушен. Не е и сигурно дали той е бил отговорен за строежа на църквата, тъй като слоят мозайки е поставен малко по-късно след оригиналното строителство.

Не е съвсем ясно дали те са вземали решения за архитектурния план, или – както в случая в Газа, ако се доверим на разказа – той е идвал от столицата или от най-близкия голям град; или пък са се уповавали на други документи, като т.нар. Constitutiones apostolorum или Testament Domini, в които се описва как трябва да изглежда една църковна сграда и коя част за какви функции се използва. В тези документи има интересни сведения – например, че трябва да има три входа (свързани с Троицата), че трябва да има отделно пространство за катехмуените – все още непокръстените, т.е. нартекс, че трябва да има два странични кораба – един за мъжете и един за жените и други подобни, които съвпадат с археологическите разкопки. Но и към тези документи се учените гледат с известна доза скептицизъм по много причини. До днес сме свидетели, че не всички закони се спазват и отразяват реално обществения живот. Т.е. това, че в даден закон за строеж на църква пише едно не значи, че то действително се е случвало – но не значи и, че този текст не отговаря на истината.

Във всеки случай тези документи са поне донякъде автентични истории от времето, в което Епископската базилика е функционирала. Писани са от хора, които са посещавали подобни паметници и добавят много цвят към така или иначе богатата на материално наследство история на Пловдив през IV-V век.