Арх. Владислав Костадинов
Поискахте да напиша коментар по темата за „ремонта“ в Пловдивския митрополитски храм, наименуван на Света Марина. Темата, която набира все по-голяма сила и мащаб последните седмици. Искрено се надявам тази тенденция да продължи и занапред. Пловдив и неговите граждани трябва да поведат „шествието“, което да запали искрата не само тук. Пловдив и неговите „не-вразумили се“ интелектуалци. Защото всички тези нередности започнаха да стават прекалено много, прекалено жалки, нахални и безочливи. Както и хората, които ги извършват. Те сякаш ни се подиграват, мислейки, че нищо не бихме могли да променим. Мисля, че тук вече грешат…
Сън ли е бил този носталгичен Пловдив
или Пловдив е името на града,
в който живеем само, когато сме щастливи?…“
Ал. Секулов
Поискахте моето мнение като такова на един архитект. Не искам да отговарям като архитект. Не мисля, че все още имам самочувствието да се нарека с тази титла, която са носили ред бележити пловдивчани, а днес е девалвирала до едно съкращение от три букви, което отключва дори неприятни асоциации в немалка част от обществото ни. Странно е, че с изключение на възрастните архитекти-реставратори в града и най-младите ни колеги, почти нито един друг архитект не взе позиция относно т.нар. „ремонт“ в църквата. А нима това не е и тяхната църква? За съжаление някои от тях с радост биха взели единствено дейно „участие“ в самите „ремонтни работи“. Мислех си, че архитектите първи ще скочат срещу тези нередности в храма, но останах излъган…
Вероятно поискахте моето мнение като човек, който не е безучастен към случващото се с паметниците на културата в България. Не искам да отговарям като такъв. Болно ми е, гледайки десетките красиви паметници, които изчезват от картата и заедно с това от паметта дори само на Пловдив. Има безброй специалисти по темата, нека те се изкажат. Те имат вероятно много повече знания, житейски и професионален опит от мен. Няма смисъл да повтаряме, че тази църква е на над 150 години. Че е била разрушавана и се е възраждала буквално от пепелта неведнъж в годините. Че нейните автори са представители на Брациговската школа дюлгери, на славната Дебърска школа дърворезбари, на бележитите Велеганови леяри, изписана от сърце и душа от Станислав Доспевски, Никита Одринчанин и ред знайни и незнайни иконописци. Всички тези хора са вложили частица от себе си в храма. Не бива да го забравяме и да се отнасяме така с тях днес. Църквата се е възраждала именно заради такива хора, дано успеем да я възродим и днес…
Поискахте може би моето мнение и като на вярващ православен. Не искам да отговарям също и като такъв. В последните години Българската православна църква е символ на различни ценности. Нито един млад и мислещ човек не би останал безучастен пред скъпите лимузини с тъмни стъкла, пред златните часовници и телефони, пред въоръжената охрана на „светите“ ни хора днес. Те за съжаление не само, че не могат да привлекат нови вярващи, а напротив – само отблъскват и старите. Радостно е, че не всички са такива. Все още има безброй свещеници в малки и неугледни на външен вид църкви, с които можеш да споделиш, от които да се поучиш и чиито благи думи и мъдрости да слушаш с часове. За съжаление те не са в храма „Св. Марина“…
Поискахте моето мнение като на пловдивчанин. Не мога да отговоря като такъв, защото аз дори не съм роден в този град. Но този град съм избрал за свой дом, съзнателно и категорично. И в този град, хората, които са го градили и преди нас са го правили не заради, а въпреки всичко и всички. Нашите деди, които са отделяли от хляба си, само и само за да съградят своя църква. Хората, които са се преборили с турското иго, а след него и с гръцкото такова в църквата, за да извоюват своя си храм и богослужение на своя си език. Едно истинско възраждане – архитектурно и духовно. В един град, който помни и пази паметта за тези хора, чиито недостойни често наследници сме ние днес. Не бих искал да позволим замяната на тази памет. Тя е най-ценното ни днес…
Смятам, поискахте моето мнение като българин, който обича своите свети места. Страх ме е да отговоря като такъв. Аз не съм от масата, която цъка одобрително с език, виждайки постланите с нови плочи или асфалт дворове на вековни манастири, пазители на българщината през вековете сред зеленината на манастирския двор. Аз не съм от хората, одобряващи трансформацията, която превърна Кръстова гора в търговски център, нито „богоговея“ пред фонтанчетата с китайски зайчета и амфорки в тях, заменили вековните каменни плочи и зеленината между тях в една от най-ценните ни светини, а в същото време не забелязват или може би не искат да забележат километричната „търговска улица“ до самия вход на манастира, възполват се с охота от скарите и алкохола или евтините дрънкулки. Не им правят впечатление и сателитните чинии, с които е окичен манастирът преди години, подарък от един отскорошен носител на почетната титла Доктор хонорис кауза на Пловдивския университет…
Предполагам поискахте мнението ми като един млад човек, избрал да оцелява днес в съвременна България. Не зная как да отговоря и като такъв. Тази България, която сме наследили – свободна, съединена, независима, единна въпреки всички трудности, през които е минала. Дали това, което имаме днес, е същата тази държава. Отхвърлила категорично гръцкото влияние преди години и поробвайки се доброволно днес, като залепя гръцки тапети върху вековните си стенописи, върху вековната си памет. Църквата не трябвало да бъде музей или паметник… естествено, че не трябва, тя никога не е била, „Св. Марина“ винаги е била „жива“ църква. Но имаше памет… Сега я губим, но не бива да спираме да се борим, за да не загубим много повече. Когато Пловдивският митрополит поиска миналата година да има богослужения в историческата църква „Св. Неделя“ в Батак, всички се съгласиха с него. Един храм, който и до днес е съхранил най-неподправената памет за едни от най-важните в нашата история събития. Историята и паметта на мястото не пречат на службите, а напротив – много по-истински са именно в подобни църкви. Но и този храм бе погазен!
Бих искал да отговоря като обикновен човек. Човек, който безкрайно много обича Пловдив, който познава всяка негова малка калдъръмена уличка, всяка негова сграда, всяко обрасло със зеленина тепе и който го харесва във всички сезони и с всичките му предимства и недостатъци. Това е моят Пловдив. Искам да го съхраня такъв, какъвто е в съзнанието ми. Такъв, какъвто не само го виждам, но и го усещам. Ето там е голямата разлика. Не мисля, че хората, отговорни за днешните безумия в града, наистина го чувстват така, както аз. Бях безкрайно щастлив, когато учих тук, когато сутрин отивах да рисувам в Стария град и замръквах там. Когато сядахме с приятели някъде след зеленината в топлата лятна нощ, без да има значение къде си. Когато продължих образованието си в София и само чаках деня, в който ще мога пак да се върна в Пловдив. Да се прибера вкъщи… Когато съм виждал бъдещето като един сън, една невъзможна утопия, но не исках да повярвам, че това не е истина, защото вярвах, че моят Пловдив е истински и различен от вашия, господа бизнесмени, инвеститори, управници и господин митрополит с малка буква. Моят Пловдив наистина го има, той е моят сън наяве и искам да го запазя! Това сладко безвремие не съществува никъде другаде. Поне не и за мен… Тук съм щастлив. В моя Пловдив подовете на църквите са протрити от безброй човешки стъпки, а стенописите едва се виждат в приятния полумрак и хлад на храма. Едно потръпване, но не от хлада, което не всеки може да усети. В моя Пловдив свещениците са скромни мъдри хора, с които мога да говоря спокойно като интелигентен човек, без да трябва да се чувствам едва ли не виновен, че съм такъв. Не искам да вярвам, че се връщаме в Средновековието и утре някой ще ме накаже, задето твърдя, че земята е кръгла. Не… Наречете ме, ако щете мечтател, който не живее в реалността, но ако тази реалност наистина е толкова лоша, то аз избирам сънищата. Пловдив е град на будни хора, на творци и интелектуалци, наследници на бележити българи и макар позабравили това през последното десетилетие, то може би точно днес е настъпил моментът да докажем, че наистина сме такива.
Благодаря Ви, господа интелектуалци, че не се „вразумихте“, а станахте още по-неразумни!
Аз смея да твърдя, че наистина усещам духа на Пловдив. По мой си уникален начин. Това е нещото, което никой не може да ми отнеме. Но за съжаление го отне от едно място в моя Пловдив – храма „Св. Марина“. Вярвам, че хората, които усещат града по начина, по който аз, не са малко. И всички ние сме длъжни да запазим другите подобни места в нашата памет и за в бъдеще, за нашите деца и внуци така, както нашите предшественици са ги предали на нас. Има един прекрасен цитат, чийто корени и автентични автори не можах да открия, но който ще си позволя да перефразирам съвсем незначително по следния начин: „Ние не сме наследили Пловдив от нашите бащи, а сме го взели назаем от нашите деца.“
Мисля, че това казва всичко. Всичко, което сме длъжни да направим, за да може да дадем един по-добър Пловдив на нашите наследници. Пловдив – древен и съвременен едновременно. Аз, като (бъдещ) архитект, съм далеч от мисълта, че не трябва да се променя нищо старо и да не се строи нищо ново, но има места и сгради, които носят през вековете нашата памет и на които ние не трябва да посягаме. Защото изгубим ли паметта и духа на града, то значи сме загубили себе си. Вероятно вече изгубихме духа на църквата „Св. Марина“, нека не позволяваме други подобни загуби. А нейният дух, великолепно описан в следващия цитат е именно този дух, който и аз чувствах, сядайки в двора на храма, на една обикновена пейка… :
„ (…) Сега, колкото и пъти да отида до Пловдив, винаги обичам да поседна на пейката, която си стои в църковния двор, откакто се помня. Тя се намира между северната стена и част от откритата нартика на храма; кокетната каменна ограда разделя двора в тази му част на две – от една страна храмът, от другата – сградата на Пловдивската Света Митрополия; малка и белосана възрожденска сграда – част от църковния комплекс и уникалната многоетажна дървена камбанария.
Пейката е допряна до белосаната малка сграда и гледа към каменната снага на „Св.Марина“ и потъналата в зеленина градинка между тях, където са били погребвани храмовите свещенослужители и ктитори. Това е същата пейка, върху която в обедните почивки на мама, под непробиваемите сенки на вековните чинари, изяждах прелюбимия си, още парещ геврек. Пейката, върху която съм престоявал часове наред, четейки книга или кандидат-студентски теми. Пейката, върху която през един притихнал, но пламтящ юлски следобед, целувайки се с любимото момиче, бяхме стрестнати от скърцането на тежката обкована вратата от към митрополията. Възрастен, дългобрад свещеник, с четириръбеста черна капа на главата ни размаха пръст – с укор, но и с лека усмивка, поклати глава и отмина. Тогава и представа съм нямал кой е, но по-късно си дадох сметка, че това ще да е бил самият Арсений Пловдивски. Тогава съм нямал представа за съществуването и на Иван Кюмджиоглу, и на владиката Хрисант, не съм и предполагал за реките кръв и сълзи, с които са напоени коренищата на вековните чинари, за пепелищата и лумналите клади, за онази любов, която още не бих могъл да проумея, и за всички страсти, що са се разгаряли на това свещено място. Не съм и предполагал, че някъде тук, около тази пейка, до преди сто и петдесет години, е стърчала потъмъняла от времето каменна плоча, с издълбана кратичка епитафия:
„Овде почива Иван Куюмджиоглу. Пътниче, на Господа са помоли за недостойния. Животът е басня, приятелю.“
Някъде тук, отдолу, почива ктиторът Иван Куюмджията. Прости, Господи, греховете му и упокой душата му. Амин.“
Марин Христов
Могат да заличат стенописите, да махнат мраморния под, да позлатят дърворезбите, да инсталират тонколони и да пускат дискове, да гасят свещите ни или да сложат неонови кръстове на върха на църквата, но спомените ни не могат да ни отнемат, а духът ни не могат да сломят. Защото нашият Пловдив днес – това сме ние „неразумните“!
Дано, когато разцъфне пролетта, поне тази пейка все още да стои там… вярвам, че зависи от всички нас…
