ПОД ТЕПЕТО има нов епизод!

Гледай сега!
АктуалноГрадътЖивотКултураМненияНовини

Пловдивският поет Георги Ганев: Чудото стана в Капана

Едно интервю на Ивайло Дернев, започнато по телефона и завършено на живо

Снимка на корицата: Поетът Георги Ганев с кметицата на Уулвърхемптън Клеър Дарк по време на 40-минутния й прием на 30 юни 2019 г. по повод окончателното му отпътуване от Англия

– Ало-о, Жоро, здравей! Чуваме ли се добре?
– Задоволително, само гледай да формулираш по-кратки въпроси и бъди готов всеки момент временно да прекъснем.
– Така ли? Не успя ли да си освободиш половин час, както се разбрахме?
– В болница съм, Иво – в София. Включиха ми система за химиотерапия и сега можем да си говорим, докато влезе някоя сестра, зажадняла служебно за мен?

– Ха-ха, и това ли го има?
– Е, не прочете ли книгата ми за „Токуда” – и тук, в „Св. Иван Рилски”, не е по-различно. Сестричките ме любят всичките, нали са ми музи.
– Добре, Жоро. Събирам се в първия въпрос и да видим за какво ще си говорим.
– Веднага предлагам. Току-що изписаха моя съсед по легло Найден – електротехник от Берковица. Обещах му да му ида на гости и да пия с него по кафе, а с Вазов – по чаша червено вино. Найден ще ме заведе в музея му, че не съм ходил от 30 години в оня град.
– Значи червено…
– Само това ми дават, по 100-200 грама на вечер.
– И без това щях да те питам как си със здравето, но това с Найден какво общо има?
– Как какво? Това е най-важната ми кауза в момента. Преди два дни бях в Русе и Троян, сега като ме изпишат, задвижвам нещата в София, а след Великден съм в Стара Загора и Бургас. Иво, от септември нататък трябва да върна на българска сцена списание „Родна реч” за ученическо, в моя вариант и студентско творчество – разбира се, името ще е различно. Искаше да говорим за важните ми проекти, нали така. И Берковица, оттам Монтана, са спирки по този маршрут, а Найден е мой ятак. Това е стилът ми – аз първо се обграждам с приятели, после търся институциите, общините и спонсори. Пък да ти кажа, Найден е вътре в нещата. Той знае колко Вазов е бил голям писач и пияч, пък какъв още –ач е бил също е чувал повече от нас двамата.
– Добре, ако не възразяваш, това ще е темата-ядро. Можем даже да й посветим отделно интервю. Знам, че имаш съвсем непосредствено предстоящи събития. Хайде да поговорим първо за тях.
– Дадено, обаче ако ще ме хвалиш, не виждам смисъл. Няма да се женя, за да ме препоръчваш на дамите. Недей и на Пловдив – той ме обича достатъчно, пък и аз него…
– Тъкмо за Пловдив и за нашата част от него – Капана, ми е първият въпрос. Почти всеки ден те мяркам тук. В началото мислех, че живееш тъдява, после разбрах, че май става дума за любов. Аз познавам и други поети, но май ти си единственият, чийто пъп е хвърлен в Капана.
– Сърцето, Иво. Пъпът е в Кричим, край реката на моето детство Въча. И на живота ми, впрочем.
– Сърцето, казваш. Как да те разбирам?
– Простичко е, много човешко. След 1973 година, когато учех в Английската гимназия и възмъжавах, обичах с часове да се шляя по тези малки и криви улички. Помниш ли, че тъкмо твоят сайт Pod tepeto публикува моя спомен „Гласът 2”? Читателите и сега могат да го намерят, трябва само да го впишат в търсачката на сайта ти…
– Може би си написал нещо със заглавие „Гласът 1”?
– Да, в него действието се развива в Лондон, на един паметен за България мост. Само че това не е публикувано, предстои да излезе в книгата ми „Дълги вълчи дъждове”, а тя все още е къде в ръкопис, къде в замисъл.
– Добре, ще чакаме. И все пак, от ученическите ти години е изтекла много вода, Капана сега е преобразен…
– Разбира се, но голямата ми любов към артистичния квартал на Пловдив датира от юни 2020 г., скоро ще й празнувам 3-годишнината.
– Как така? Би ли разказал?
– Твърде лично е.
– Ще те помоля от своя страна да обещаеш, че ще ми отговаряш като на изповед. Гледай на мен като на добронамерен изповедник – знам, че си започнал трудовата си кариера в Троянския манастир, четох едни твои спомени в сайта Троян експрес.
– Да, но като светско лице. Бях екскурзовод. Щом казваш изповед – така да бъде. Все пак имай предвид, че има твърде интимни области. Ако навлезеш в тях, смятай, че си в моите ловни полета – ще те отстрелям, т.е. ще прекратя интервюто.
– Добре. Хайде, моля те, продължи за Капана.
– Капана ме спаси. Беше мой лечител и ангел хранител едновременно. На 29 май 2020 година съпругата ми почина от рак. Четири-пет дни след погребението се бях затворил вкъщи като в пещера, пълна с прилепи. Не исках да виждам никого и нищо. Слушах радио Пловдив, сръбвах по малко, наистина малко водка, но по три бири „Старопрамен” на ден – сутрин, обед и вечер. Оказа се, че това не е лекарството. Дъщеря ми, тогава на 12, взе да ме гледа като болник с тежка диагноза. Нещо, което не признавам дори сега, когато наистина го имам. И тогава видях един такъв страх в очите й, за който аз, поетът, нямам точна дума. Това ме сепна и разтърси. Реших да отида в другата крайност. Влязох в Капана – и без това в Англия ме нарекоха Белия вълк. Казах си: ето, сега е моментът капанът са щракне около черното сърце на Белия. И чудото стана: за около 15-20 дни тук направих толкова приятелства, колкото се правят за цял живот. Вече се усмихвах, написах и първото си оптимистично стихотворение след смъртта на Мари…
– Вече си обяснявам защо избра точно тук да направиш своя поетичен маратон на 1 април.
– Ами да. Всички обекти, пред които рецитирах, въвеждан от превъзходната народна музика на даровитите ученици от СУ „Любен Каравелов”, са на приятели от онова време. Твоят бар „Котка и мишка” – също.
– Четох в един анонс, че си правил подобно нещо и в Англия. Би ли разказал за нашите читатели?
– Иво, така интервюто ще стане доста дълго. Ти каза, че искаш да питаш за бъдещите ми планове, за книжарницата, която предстои да стартирам.
– Няма проблем. Всяко нещо по реда си. Хрумва ми даже да направим интервюто като мач – в две полувремена. Първата част ще публикуваме сега, а другата след няколко дни. Какво ще кажеш?
– Давай тогава, но срещу сто грама червено вино. Само това и толкова ми позволяват лекарите.
– Да, не ми се искаше толкова рано да засягам тази тема, но нека отбележим, че ти също се лекуваш от този бич на днешното време. Държа в ръка книгата ти „Календар на живота” и ще те цитирам: „Диагнозата ми – горчива./ Болестта ми – отровна./ Ракът при рак отива./ Зодията ли е виновна?
– Така е, наистина, но аз съм корав и готин пич. Навремето в Английската ходих малко на карате, тогава това беше първата школа по карате за средношколци в Пловдив. Идваше някакъв военен да ни тренира. Та такава каратистка серия съм му подготвил на рака, че ще ме помни, докато стана на 100. После нека ме забрави.
– Човеко, свалям ти шапка…
– Шапка да – не си сваляй гарда. Никога! Между другото шапката, с която влизам в ролята на performing poet, съм я получил от ръцете на Род Стюарт на 8 юни 2019 година, когато изнесе концерт на Молиню Стейдиъм в Уулвърхемптън. Бартер. Аз му дадох книгата си „Малка книга с голяма поезия”, която издадох в Англия. Двуезична е, има стихотворения на български и директно на английски, писани в 18 градове на 8 държави в Европа и Северна Америка.
Обаче ти май не си представял тази книга в Пловдив.
– И другаде в България не съм, пък аз винаги почвам от Пловдив. Ти нали щеше да питаш за бъдещите ми събития. Това е най-близкото във времето. На 26 април, сряда. Тогава ще е премиерата на тази книга, и то „5 години по-късно” – издадена е през 2018-а. Даже сега си мисля – ти с това интервю в две полувремена ми даваш идея – дали да не направя премиерата на две места, та даже и на три, като третото ще бъде продължения с дузпи. Едно и също събитие в един ден на три различни места, да речем от 18:00, 20:00 и 22:00 часа. Ей, Иво, отърва се – май аз ще черпя червеното вино.
– Задръж сега, като се видим. Казваш премиера-футболен мач. Правилно ли разбрах?
– Ами да. То тази книга се роди след един футболен бас в Града на вълците Уулвърхемптън. Там футболният клуб на Вълците е един колективен спортен Господ. Представяш ли си – футболен бас ражда любовна книга! 18 плюс 1 любовни и еротични стихотворения. Обаче който иска да ги чуе и да научи повече, да заповяда на премиерите на 26-и, сряда. Часовете ти ги казах преди малко, а като уточня местата, ще ти пратя мейл с анонс за събитието, да го публикуваш в сайта си. Местата ще са пак тук някъде, в Капана…
Добре, така и така сме в Англия в момента с тази ти книга, да те върна на поетичния ти маратон в Уулвърхемптън.
– Е, там не беше маратон като този в Пловдив с 15 спирки. Там беше на шест места, пък и доста импровизирано. В Уулвърхемптън вълкът е свещено животно и има над 30 статуи на двуметрови вълци от масивна пластмаса, пръснати из целия град на знакови места. За 1 март 2018-а на шиите на шест от тях вързах огромни мартеници, после с приятеля ми Джеръми тръгнахме да ги обхождаме. Джери си беше взел футболната вувузела. Спирахме по площадите и улиците до вълците, той надуваше вувузелата, чак бузите му щяха да се пръснат – от това зависеше колко бира щях да го черпя после. You are the boss, maina! – казваше Джери и ме слушаше за всичко. Аз изчаквах събралите се хора да се умълчат и прочитах едно стихотворение, писано директно на английски, като обявявах на кой фестивал по света съм участвал с него. На едно място ме накараха да чета на български и им прочетох стихотворението си за Пловдив „Интимно” и им разказах как следващата година сме Европейска столица на културата. Навсякъде ме разпитваха за мартениците, навсякъде правех и анонси, че предстои голямо представяне на 28 пловдивски поети през май в най-големия културен център на града. Изобщо готино си прекарахме с Джери. Той ме боготвореше като голям поет и ме караше да му чета стихотворението си за Тереза Мей и другото, за леките момичета на Бирмингам. В Уулвърхемптън не обичат много Бирмингам, и не само заради футбола. Аз пък му отвръщах, че го обичам този втори град на Острова, защото бира и Бирмингам почват с едни и същи три букви. Та така за маратона ми в Града на вълците – просто тръгнахме. Но за поезия там спират и се събират доста хора.
Тук, в Пловдив, доста се постарах с подготовката. А най-голям кеф бяха изпълненията на младите музиканти от „Любен Каравелов”. Да знаеш, на тях се дължи успехът на маратона и искам в твоя сайт да се чуят имената на ръководителя им Георги Найденов и на една голяма за мен Дама с главно Д – и за думата Директор. Славка Щерева. Поклон за всичко, което те правят от тези деца!
– Ти май се насочваш доста настъпателно към комбинацията поезия-музика.
– Да, още преди да замина за Англия, през 2017-а, имах една успешна изява заедно с поета Антон Баев. С джаз в култовото заведение Bee Bop – всичко беше на английски. Тони четеше преводи на свои стихотворения, а аз – директно написани на английски творби. Бях си и водещ, също на английски. Публиката до един знаеше езика и разбираше всичко. Нещо подобно се бяха опитали да правят в Софийския университет, но само с преводи. Моите неща са различни. С малката си продуцентска агенция LPP – Live Poetry Productions, се опитвам да правя неща, с които никой друг не се заема. Е, така наречената литературна критика се прави, че не ги забелязва, но нали знаеш колко ми пука. Не им ли платиш, няма да си мръднат пръста – така стоят нещата. Аз обаче всичко вече си качвам в мрежата, могат да го гледат в цял свят, пък и агентът ми в Англия е предварително в течение.
– Ти и през февруари имаше нещо подобно – твоя поезия и джазова музика.
– Обичам джаза. Още като ученик слушах тайно Милчо Левиев, той беше забранен като невъзвръщенец. После, в наши дни, се сприятелихме – ценеше моята поезия, беше почнал да пише музика по едно мое английско парче, но смъртта го спря. А през февруари – вярно, направих спектакъл по четири мои книги в Студио 1 на радио Пловдив. Валеше дъжд и пак дойдоха 74 души, а музиканти ми бяха пианистът Иван Гърбачев и Милена Костова – вокал. Както споменах, радио Пловдив беше другият ми „лечител” непосредствено след смъртта на жена ми. Трябваше сега да уважа и него, наред с Капана. Освен това преди две години – на юбилея на радиото и на концерта им на Античния театър, четох специално написано поздравително стихотворение пред около 1800 души публика.
– Това ли ти е най-голямата зрителска аудитория?
– На живо – да. През комунизма правеха щуротията поетите да четат по стадионите. Мисля, че Евгений Евтушенко беше рекордьорът по събрана публика. Аз имам по-скромно постижение и не е на живо. Показаха ме през почивката на един мач на видеостена пред около 35 000 зрители на стадион Молиню и обявиха, че това е човекът, накарал цялата им трибуна „Били Райт” да скандира пловдивската дума maina. Е, не знаех, че ще прожектират вълчата ми муцуна – докато са го правили, аз бях на работа нощна смяна в един склад на 46 мили оттам.
– Ама и това ли си правил?
– Ивайло Дернев, нали се разбрахме, че съм на изповед. Ако искаш да разбереш защо и как го направих, ела на премиерата ми на 21 април. Книжката, която ще представям, е свързана точно с това скандиране.
– Ще гледам да дойда. Вече съм любопитен. Какво още да очакваме от теб в близките седмици?
– В самото начало на май, навечерието на Гергьовден, предстоят две много важни за мен събития: моят благотворителен авторски спектакъл „Благодаря ти, Пловдив!” на 3 май в залата на Историческия музей на площад „Съединение”. В него има две мъжки пиана и два дамски вокала. Замислил съм го като предпремиера – ако има нещо за подобряване, ще го направим през летните месеци, за да може на премиерата в навечерието на 6 септември, празника на града ни, всичко да е наред. Иска ми се тогава да е в голяма зала, но ще видим дали ще ми я предоставят.
– Амбициозно. Какво казваш на Пловдив с това „благодаря”?
– Иска ми се сърцето ми да говори, защото дължа толкова много на този град, тази река и тези тепета – тяхната неповторима атмосфера ме изгради като човек и творец, подари ми още един живот, на артиста в мен.
– И на другия ден – 4 май, за който вече си ме поканил?
– Да, каня приятелите на водосвет и почерпка – ще открия малката си книжарница „Белият вълк” на входа на Дом „Левски”. В нея ще имам своето офис кътче и ще продавам книги само на пловдивски автори – писатели, музиканти, научни работници. Вече обявих публично, че пет процента от коричната цена на писателските книги ще дарявам на Дружеството на пловдивските писатели, в което членувам… Да спрем дотук, Иво. Това са събитията ми в обозримо бъдеще, за следващите три седмици. Нека за другите разкажа във „второто полувреме” на това интервю и то да е около 8 май, да речем. Е, мога отсега да ти открия, че ще се опитам в дните до 15 май да направя важно събитие в София, подпомогнат от Столична голяма община. Обичам Пловдив, но не успях да откажа на София – тя все пак е от женски род.
– Тези твои шеги! Обаче чакай – женският род ме подсеща за нещо. Ще ме извиниш, но два-три пъти те виждам из Капана с една много красива дама – стилно облечена, с атрактивни шапки…
– Привлекателни шапки, Иво. „Атрактивна” е дума чуждица, английска при това, а дамата и аз не обичаме чуждиците. Та какво за нея? Все пак бъди внимателен, предупредих те за моите ловни полета…
– Имам усещането, че от известно време летиш и правиш много неща. Извинявай, но ти си поет и е съвсем сигурно, че имаш муза. Та си мисля, че този твой полет…
– Летиш ти, Иво – като орел, но пък аз съм се прицелил с лъка си много точно, защото си в моето ловно поле. Хайде да го завършим това интервю без оръжия и стрелби.
– Все пак, тази дама до теб…
– Тя е моя духовна сестра, Иво, и е толкова високо, че понякога се чувствам като неин син. И окончателно за днес: давам ти една кодова дума за нея, която и без това трудно се отгатва: ВНИМАНИЕ! Внимавай с ловните и небесните ми полета.
– Добре звучи за финал. Благодаря ти за това интервю. Бъди здрав и успешен!
– Аз ти благодаря. Резултатът е равен, надявам се добър за читателите ти. Ще се видим за второто полувреме.

Ивайло Дернев

Един от създателите и главен редактор на сайта Под тепето.… More »

Един коментар

Вашият коментар

Back to top button
Изпрати новина