Пламен Асенов: Днес велики умове има, но има дефицит на велики политици

Всеки от нас в даден момент се изправя срещу голям или малък диктатор. Просто не трябва да се предаваме, трябва да се противопоставяме, да държим, е един от уроците в книгата „Великите европейци”

Журналистът представя 55 свой проучвания за големи умове в Радио Пловдив

Всички в тази поредица полагат страшно много усилия, минават през невероятни препятствия. Трябва да полагаме усилия, трябва да имаме цел, казва Асенов

Авторът на Под тепето Пламен Асенов ще представи публично книгата си „Великите европейци” в Първо студио на Радио Пловдив в четвъртък, 25 юни, от 18ч. „Великите европейци” е финансирана от Радио Пловдив и КЦМ АД – Пловдив. Поводът е 60-ата годишнина на медията, в която се роди и върви супер успешно рубриката на Асенов. По волята на спонсорите, тя се разпространява безплатно, но тиражът е твърде ограничен. Пламен за великите хора, великите идеи и великите уроци пред Под тепето.

Колко общо истории на велики европейци написа? И колко от тях събра в книгата си, както и какъв бе принципът, по който ги компилира?

Досега са написани 142, излъчени са може би 137, а в книгата са събрани 55 от тях. В самата книга има един кратък текст на корицата, който е озаглавен „Какво няма в тази книга”. Няма ги истории за художници, защото книгата е черно-бяла. А не върви да илюстрираш историята на Пикасо със  черно-бяла снимка на негова работа. Няма и музиканти, тъй като в радио варианта текстовете са пряко свързани с музиката им. Истории за музиканти има много, но да се преформатират за книжен вариант трябва да се пренапишат, а времето бе малко. Най-добре е да се слушат в радиото, а предаванията могат да се намерят и в интернет. Иначе разпределението в книгата е хронологично. Започваме с Омир и свършваме с Тери Пратчет. Между тях има няколко души от Древна Гърция, Рим. Обхванал съм всички важни епохи, за да се получи, макар и не толкова цялостен, един поглед като ветрило във времето, за да добие представа читателят за едно развитие на идеята Европа. Това е една от основните цели. Мисля, че ако нещата продължат достатъчно дълго време и стигнат до 350-400 портрета, това ще е един огромен пъзел, който се нарежда постоянно пред очите ти. За да видиш движението, развитието на Европа, част от която сме.

В този ред на мисли има ли българи сред великите европейци?

Няма. Няма и руснаци, защото те не са европейци. Шегувам се, разбира се. Има руснаци. Не може човек да мине историята на изкуството без един Кандински примерно. Или Мая Плесецкая и така нататък. Това са хора, които или са родени в Русия или са избягали, най-често са от еврейски произход или друг, но не са руснаци. А българи няма защото не виждам българин, който да има такива измерения на сътвореното от него, които да го поставя в този пласт от хора, които разглеждаме. Както не виждам такъв човек в Малта, Люксембург, Лихтенщайн и прочие. Има доста държави, които са като България и вероятно няма да бъдат представени, въпреки че са европейски. Защото все пак поредицата е за хора, които са сътворили огромни постижения, дали са нещо много значимо на човечеството. Това са учени, политици, хора на изкуството и културата, мислители… Когато става въпрос за това дали има българи и защо няма аз редовно отвръщам с въпроса: Кой е българинът, който е достоен да застане до Айнщайн, Нютон и този тип хора? За съжаление няма. Ние си имаме много хора, които са съвършено достойни и можем да наречем велики, но това е друго измерение, национално измерение.

Какво лично теб те научи това заравяне в история на такива знакови личности?

Страхотно бе това заравяне. Аз буквално се променям всеки ден, с всеки човек, за който чета, мисля и пиша. Изключително съм доволен, че започнахме тази поредица с радио Пловдив и да я продължим вече толкова време, защото тя отвори пред мен един нов свят. Тези хора, за голяма част от тях, аз знаех някакви неща, за други знаех името и какво са направили най-общо. Но когато влезеш в живота им разбираш невероятни работи. Даваш си сметка за самия живот, за неговата структура, за съдбата, как тя си играе с нас, как дава и взима. Даваш си сметка как човешкото много често се превръща в нечовешко и въпреки това успява да стигне до висините на мисълта и съзиданието. И много по-често обратния случай, разбира се, когато имаш един видим път на човека, който буквално се изстрелва към висините на мисълта и правенето на нещата. Научих толкова много. Никакво време няма да ми стигне да разказвам за него. Освен всичко друго оказа се, че като минаваш през тези образи стигаш до една своеобразна социология. Като например това, че голяма част от великите се раждат в богати семейства. Не всички са аристократи или милиардери, но определено в семейства на високото средно ниво и нагоре. Има, разбира се, и обратните случаи- Едит Пиаф, Чарли Чаплин и т.н. Но в повечето пъти семействата са богати. Много често се случва хората с велики успехи да не са учили в стандартно училище или да не са завършили образование, просто са го зарязали по някое време, за да правят нещата, а не да ги учат. Много често, почти 90 процента от хората имат сексуални проблеми, проблеми с адаптацията към човешката общност. Тоест сериозни психологически препятствия, които преодоляват в живота си. Масата са психически обременени по един или друг начин. Най- яркият пример е д-р Фройд, който измисля такава невероятна наука, за да отреагира до голяма степен на собствените си проблеми. Оказва се още- че значителна част от великите хора изчезват, нямат гроб. Като Сервантес, чийто кости откриха съвсем скоро. До преди няколко месеца не се знаеше къде е погребан. Много са така. Та този тип социологии са много интересни. Наблюдаваш още как се напасват нещата, връзките между епохите, как нишката върви от гръцките философи, преминава през Рим, изчезва за известно време, после се появява в началото на Ренесанса, после се разкроява през епохата на Просвещението, надгражда се и така. Виждаш връзката не само в историята, а и в науката, в развитието на обществата, в развитието на психологията на самите хора. Много съм доволен, но от друга страна е изключително трудно. Ако не бяха съвременните технологии нямаше да мога да се справя- да пиша по един текст всяка седмица.

Кое бе най-сложното проучване?

Не бих казал, че някое се откроява като сложно, тъй като проучванията ми са стандартизирани като подход. Най-трудно е там, където няма информация на езиците, които ползвам нормално. Като френския например, там ми е трудно, тъй като нямам представа от езика. Това е едно от нещата, които бих искал да подобря- повече възможности за превод. Бих искал да вкарам още поне един два гласа в радиото, които да освежават нещата, да четат цитати, които сега аз чета. Това обаче са чисто финансови желания, които са недостижими на този етап. Тъй като поредицата се издържа само от самото радио. Струва ми се, че и бизнеса може да прояви интерес.

Говорейки за връзките между епохите, как оценяваш ситуацията в момента? Има ли велики хора или има дефицит на големи умове?

Живеем в едно доста щастливо време. Имаме един Стивън Хокинг- невероятна фигура в човешката мисъл. Буквално до вчера имахме един Тери Пратчет, който бе най-големия жив писател. Има много музиканти, в културата като цяло. Примери има. Не усещам да има силен недостиг на такива фигури. Дефицитът, за който всички ние имаме усещане, е дефицитът на велики политици. Нямаме политици от ранга на Чърчил, на Маргарет Тачър, на Хелмут Кол ако щете. Това са такива титанични фигури в политиката, без които историята на света щеше да бъде тотално различна. Да, нямаме такива. Но велики умове има. Може би не ги познаваме достатъчно. Това бе и една от причините да започна тази поредица. Това предаване, тези истории карат човек да се обърне, да прочете повече. Има три неща, които са изключително важни и на които се опирам, когато започвам да работя дадено предаване- това, което човек създава, твори, другото е любовта и третото е смъртта. Тя е финалната маска на една картина, завършва я. Когато видиш как става в живота на такъв тип велики хора разбираш, че пред смъртта наистина всички сме равни. Там няма празно.

Какви скрити уроци има в тази книга за нас като общество, тъй като очевидно имаме нужда от много уроци?

Да, скрити са уроците. Гледам да не се натрапвам, да не давам акъл, а урокът да идва от самия живот на хората, който описвам. Да има пример. Оставяме настрани послания и велики мисли. Мога да откроя няколко неща обаче. Като например това, което казва Вацлав Хавел, когато са бомбардировките над бивша Югославия. Тогава той е президент и подкрепя действията на НАТО, въпреки че е изявен пацифист. И го питат: Защо подкрепяте бомбардировките? Той казва: Не бива да оставяме диктаторите да си разиграват коня. Трябва да застанем срещу тях, няма кой друг! Това е единият урок. Всеки от нас в даден момент се изправя срещу голям или малък диктатор. Просто не трябва да се предаваме, трябва да се противопоставяме, да държим. Не трябва да се предаваме, никога. Друг голям урок е, че човек никога не знае какво го дебне зад ъгъла- добро или лошо. Като Чаплин, който тръгва от нищото и за няколко години става най-голямата звезда в света, създава епоха в киното. Разбира се, трябва да носиш нещо вътре. Не може да разчиташ, че някой друг ще те научи. Трябва страшно много усилия да полагаш. Всички от тази рубрика го правят. Полагат в живота си страшно много усилия, минават през невероятни препятствия, вътрешни и външни. Трябва да полагаме усилия. Трябва да имаме цел. Тя може да не е съвсем ясна… Примерно Рене Декарт не знае какво точно ще измисли, но иска да се занимава с наука. Знае, че има подплатата да върви напред в тази посока. Нютон пък, заради бас с Халей измисля интегралното смятане. Но трябва да носиш нещо в себе си. Не можеш да се изоставиш, ако искаш да си пълноценен човек. Та много са уроците, които могат да се изкарат. Въпросът е дали човек има нужда, дали има желание. Много са вдъхновяващи тези истории.

А коя от тези близо 150 истории най-силно те вдъхнови?

Може би Чърчил. Мислех си, е ще бъде Шекспир или някой друг. Но Чърчил се оказа необятна вселена като човек, като биография, като дух. Не съм предполагал такова нещо. Разбира се Тери Пратчет. Много време отлагах текста, с който да завърша книгата. Защото наистина е невероятен писател и е толкова трудно да се пише за него, а аз не искам да изръся някоя глупост. Но в деня, в който почина си казах: Идиот такъв, не можа да напише приживе за човека и да кажеш, че имаме щастието да живеем с най-големия жив писател по едно и също време на тази малка земя. И седнах и тогава написах този тест. Той по-скоро е едно есе за духа на Тери Пратчет. Той е голямо вдъхновение.