Аптекарят Нешо Чипев строи дом до самия вход на Римския стадион

Красавица от големия копривщенски род вдъхновила Яворов за “Калиопа”

Как символите обръщат своя знак в една красива не само пловдивска история

Владимир Балчев

Това се е случило преди 80 години. Там, където днес се издига паметникът на пловдивския талисман Мильо, през лятото на 1924 г. зеел шестметров изкоп. От пръстта извадили големи мраморни колони с изящни орнаменти. Оказало се, че това е главният вход на античния стадион. На няколко метра от него, точно на мястото, от  което хълмът започва стремително да се издига към високото, строителите разкрили основите на красиво мраморно здание. Постройката била кръгла и заобиколена от стройни колони. Докато разчиствали старините, работниците попаднали на буен извор с кристално чиста питейна вода. Загадъчната сграда заинтригувала историците. Какво е имало на това място?

Пръв дал отговор заслужилият изследовател на Пловдив Козмас Миртилос Апостолидис. Старият учен огледал внимателно находката и отсякъл – тук е най-старият обществен часовник на града. Той бил построен през 161 г. след Христа, т. е. преди повече от 1800 години. Тогава се изяснило и предназначението на извора – водата движела механизмите на часовника. Едновременно с хидравличния часовник, в постройката бил вграден и слънчев. Ниско долу под циферблатите (всъщност мраморни плочи) чучури от лъвски глави леели бистри струи.

Минали години. Часовникът рухнал, пръстта покрила останките му. Някъде към XVIII в. над него изградил къща хаджи Шабан ага. В основите работниците зазидали циферблата на слънчевия часовник. През 1922-1923 г, собственик на имота станал известният пловдивски аптекар Нешо Чипев. Фармацевтът решил да вдигне голяма сграда с магазини, заведение в подземната част, а на горните етажи да разположи клиниката на сина си. Когато изкопите стигнали три метра дълбочина, започнали да излизат античните находки. Някои от тях били заровени на 6 метра под нивото на улицата. Разкопките забавили строителството, Чипев свършил парите и решил да завърши само магазинната част. Новият търговски център получил името Чипов базар. Дълбоко под базара било отворено заведението „Дивите петли", което години наред се славело като любимо място за учениците. Тийнейджърите се веселяли току до главния вход на някогашния античен стадион и до мястото на стария часовник. Сега там е бар „Калигула".

Ето как символите обръщат своя знак.

Разказът за рода на Нешо Чипев е дълъг. Казват, че Никола Чипев, големият син на копривщенеца Нешо Чипев,  снабдявал султана с елитни коне. Дори получил специална тапия от падишаха, че може да купува и продава из цялата империя. Говори се, но документи няма. Само вестникарско известие от 1851 г. посочва бащата като известен търговец на добитък. Дончо, другият син на Нешо Чипев, напуснал родната Копривщица и заживял в Пловдив.

Филип, третият брат, загинал, а децата му се пръснали. След 1880 г.  внуците на Нешо Чипев започнали един по един да се събират в Пловдив. От тях пръв си пробил път Никола Филипов Чипев, син на третия брат. Само за няколко години той извървял пътя от словослагател до собственик на печатница. Не му липсвало самочувствие. На 8 май 1886 г. Никола Чипев подписал договор със Стоян Пранчов за издаването на национален всекидневник. Още същия ден било отправено писмо до Захари Стоянов да поеме редактирането на новото издание. За да се кани най-видният български публицист по онова време, значи целите наистина били високи. Само че времето за големия удар вече било отминало. Когато Пловдив бил столица, „Марица" се наложила като национален вестник, след Съединението и по време на Сръбско-българската война градът под тепетата пак бил в центъра на вниманието. След това обаче всички пътища започнали да водят към София.

През 1890 г. Никола Чипев отново тръгнал към върха -този път като издател на списание „Дума". На следващата година ангажирал за редактор Пенчо Славейков, но поетът бързо охладнял към съвместното дело. Чипев продължил сам до 1894 г., след което решил изцяло да промени живота си – поел към Одрин, работил известно време като основен учител, после станал сътрудник на владиката. Тук войводата Лазар Димитров го привлякъл в местния революционен комитет по подготовката на Илинденско-Преображенското въстание.

От Пловдив започнал пътя и на Тодор, другия син на загиналия Филип  Чипев. Отначало работил при брат си Никола, от 1890 г. се прехвърлил в София. За първи път в столицата Тодор Чипев започнал да продава вестници под покрив. Предлагал всички родни и най-авторитетните чужди издания. Един от клиентите му бил Иван Вазов. Питал го поетът не тъгува ли за родната Копривщица, разговарял го на различни теми, докато веднъж предложил готов ръкопис. От 1891 до 1893 г. Тодор Чипев издал три тома „повести и разкази" на Вазов, през 1894 г. – романа „Под игото". Така изгряла звездата на легендарното Чипево издателство. Копривщенецът отпечатал 20 книги на Иван Вазов, ангажирал за илюстратори най-видните български художници, получил награди от изложенията в Париж, Загреб, Любляна и Белград. Професор Иван Шишманов нарича Чипев "български издател от парижки тип", Вазов го сравнява с най-известния му френски колега. В кантората на ул. „Дондуков" гостували светилата на родната литература. Чипев издавал младите на загуба, покривал харчовете с продажба на канцеларски материали. Продуктивен в бизнеса, продуктивен и в семейството – имал 12 деца. Единствената дъщеря пристанала на албанския консул в София, в продължение на няколко години синът й беше посланик на Албания у нас.

Авиобомба унищожила светилището на книгата. Тодор Чипев не можал да преживее загубата – поминал се в родната Копривщица към края на 1944 г.

 Децата на Никола Чипев, брат на Филип, започнали да търсят в Пловдив своя път след 1882 г. Никола умрял внезапно, парите му пропаднали по пътищата, а неговите наследници трябвало да се оправят със собствени сили. Устойчиви хора ражда Копривщица, умеят да се измъкват от бедствени ситуации. Ще оставим под-робностите за продължението на разказа, а преди това ще избързаме към следващия епизод.

През 1899 г. Нешо, син на Никола Чипев, и малката му сестра Нонка попаднали в Анхиало. Нешо станал аптекар, а Нонка – учителка. Тъкмо за началото на учебната година в Анхиало пристигнал и поетът Пейо Яворов.   Старите пощенски картички от Анхиало често показват зъберите на островърхи крайбрежни скали, в  които се разбиват вълните на Черно море. Наричали ги Яворовите скали. Говорело се, че това било любимото място на поета – тук вълните успокоявали погледа му, тук съзрявали замислите за новите му творби. За първи път Пейо Яворов се изправил на скалите през септември 1899 г., когато  пристигнал в Анхиало. Постъпил на работа като телеграфист в местната пощенска станция. Някъде по това време Яворов срещнал сестрата на Нешо Чипев. Хубавица била Нонка – бяла, с румени бузи и къдрава коса. Младата копривщенка свирела на мандолина, пеела руски романси, рецитирала в оригинал стихове на Пушкин, Лермонтов и Некрасов.

В Анхиало написах „Калиопа" – изповядва в автобиографията си Яворов, -вдъхновен от една хубава мома българка, съжалявам, че не съм се оженил за нея." Поетът започнал да пише „Калиопа” през ноевмври 1899 г.  Когато приятели попитали Яворов коя е Калиопа, творецът отговорил: „Та това е Нонка и все пак не е тя. Калиопи много, но Нонка беше единствена." През декември 1899 г. произведението на Яворов било получено в редакцията на списание „Мисъл". Доктор Кръстев и Пенчо Славейков чели ръкописа на глас, съзнавайки, че пред очите им изгрява нова звезда. Още в януарската книжка на списание „Мисъл" на челно място било заглавието „Калиопа".

„Над морския бряг до скалите, в които винаги се разбиват вълни", била квартирата на Яворов – пише приятелят на поета П. Тодоров. Също до брега, но край училището живеела Нонка Чипева. Морето, едновременно и ласкаво, и бурно – готово да отвори пътека между тях, но и да ги раздели завинаги. Факт е, че в тефтерчето на хубавата учителка поетът собственоръчно записал няколко от стихотворенията, в които изповядва чувствата си.

Има ли смисъл да се рови надълбоко? Сам Яворов признал пред издателя Ал. Паскалев, че от стихотворението „Две хубави очи" ни гледа самата Нонка Чипева.

Край на този любовен роман в затънтеното градче край морето, сложил братът на момичето. Аптекарят Нешо Чипев  се страхувал от задълбочаването на връзката между сестра му и поета, затова накарал другата си сестра да отиде в Анхиало и прибере Нонка.  Година по-късно Нонка Чипева била сгодена за ветеринарен лекар, който бил с двайсетина години по-възрастен от нея. Така Нонка поела по нов път – далече от поезията и волния учителски живот край брега на морето. Фотографиите на Нонка от този период показват друга жена: няма ги искрите в погледа й, като че в израза на лицето се крие някакво примирение.

Един от копривщенските дарители през средата на XIX век се казва Нешо Чипев. Името на  Нешо Чипев се среща и в списъка на опълченците, защитавали връх Шипка през съдбовните дни на август 1877 г. Затова на него е кръстена улица в Пещера. Доктор Нешо Чипев, известяват документите, бил кмет на София. В регистрите на Пловдивския окръжен съд Нешо Чипев е вписан като издател на вестник „Народна дума". Наистина, името е все едно и също, но става дума за различни хора, живели по различно време и на различни места.

Такава била традицията в Чипевия род – повече от триста години се редуват имената Нешо и Никола, Никола и Нешо. Та чак до днес. В Пловдив вече сто години живее потомък на фамилията със същото име. Началото на това пловдивско разклонение от големия род поставил Нешо Чипев, син на Никола Нешев Чипев. Напуснал 9-годишен родната Копривщица, за да се засели под тепетата. Две години по-късно, към 1885 г., останал сирак. За да учи, момчето трябвало да изкарва по някой лев като помощник в една фурна до известната аптека „Марица". Може би още тогава малкият Нешо избрал своята бъдеща професия. Сбъднала се мечтата му да учи фармация. Той трябвало спешно да учи немски и хърватски. Едновременно с това работел като лаборант при един лекар. Вместо заплата докторът му осигурявал пансион в къщата си. Завърнал се в родината през 1898 г. Нешо Чипев с единствен капитал – дипломата.

Започнал като аптекар в Анхиало. Едва пет години по-късно се върнал в Пловдив. Имал  късмет да срещне Цонка Райчинова, която му донесла 20 000 наполеона като зестра. Една огромна сума за ония години. Веднага след сватбата Нешо Чипев купил аптеката на доктор Чунта, създадена още през далечната 1845 г. Бързо се наложил като най-авторитетният специалист в града. Младият фармацевт знаел пет езика, от чуждата преса се осведомявал какви нови лекарства излизат по света, разполагал с модерна лаборатория, където изработвал различни медикаменти или пък проверявал дали получените препарати отговарят на условията. Едно от лекарства¬та, наречено „Малагензис", всъщност било чудесно станимашко вино. Напитката също била тествана в лабораторията, преди да се предложи на болните.

Една истинска аптека,  ръководена от перфектен специалист – нещо коренно различно от съвременната търговия с лекарства, уредена повече на бакалски принцип, за разлика от някогашното светилище на здравето. Нешо Чипев не криел нищо от учениците си, дори помогнал на двама от тях да завършат фармация, без да се страхува, че след това ще му станат конкуренти. Аптекарят открил фирма във Виена, изнасял лекарството „Сека Корнутум" в Швейцария, а през 20-те години станал дистрибутор на фирмата „Байер" за региона. Той бил един от основателите на Българското аптекарско кооперативно дружество, на което бил представител за Южна България.

Шест деца имал Нешо Чипев,четири от тях се насочили към фармацията, а синът му Георги  завършил медицина. Семейството му било огнище на патриархалния копривщенски дух, основното напътствие –труд, труд и труд. Можел аптекарят да направи кариера в политиката, дори няколко месеца бил издател на вестник „Народна дума", но не искал да се разделя с професията, която го направила почитан и уважаван човек. Тачели го и политици, и държавници; познавал се с Кемал Ататюрк, а при едно от посещенията си в Чехия приятелите му изненадани го видели да разговаря с президента Месарик. Чипевата аптека била сред забележителностите на ул. „Княз Александър I", близо до нея се намирали най-представителните магазини, ресторанти и хотели. През 1922 г. Нешо Чипев решил да изгради тук още една постройка, първа по рода си в това оживено търговско средище. По-късно станала известна като Чипевия базар. Тук било представителството на „Телефункен", на световната музикална къща „Колумбия", фото „Койро" и фото „Майсторов”, шапкарката Каракаш, модният парижки фризьор Неделчо Ангелов, магазинът за килими на братя Закарян и т. н.

След време братята Стоян и Васил Чинкови отворили заведението „Дивите петли'", което бързо станало любимо място на младежта. То се намирало на пет метра под нивото на улицата. Нешо Чипев умрял през май 1946 г. След време прочутата му аптека била затворена, изчезнал Чипевият базар. И надали някои от днешните посетители на бирхале „Каменица'' се досеща, че преди заведението се е наричало „Дивите петли", а от нивото на дансинга римляните започвали състезанията.

Малцина днес са чували за Нешо Чипев. А за няколко поколения пловдивчани аптеката на Чипев и съседния Чипев базар били ориентир в града. Днес на това паметно място стои бронзовата фигура на Мильо, за да отправи недотам философски послания към съвременниците. През 1908 г. Нешо Чипев бил издател-стопанин на вестник “Народна дума”, орган на демократическата организация в Пловдив. По едно време съпартийците му решили да издадат предизборен брой с обичайните лозунги и апели. Чипев категорично отказал, а когато научил, че се действа зад гърба му, предупредил прокурора веднага да изземе изданието. Забравена е и Нонка Чипева сестрата на Чипев. Литературните историци посрещат с недоверие известията за връзката й с Яворов.