Бяла черква: Забравеното родопско летовище, създадено от възрожденски революционери (ГАЛЕРИЯ)

Скътано в Родопите – достатъчно далеч, за да е спокойно и прохладно, но и достатъчно близо до Пловдив – е малкото китно летовище Бяла Черква. С интересна съдба и история, то днес е леко позабравено, но все още привлича туристите – предимно тези, които имат собствени вили там. Заровихме се в архивите и личните истории на местни, за да припомним историята на това красиво място. За да провокираме разговор за бъдещето му. Там и в момента са живи няколко над 100-годишни сгради, изключително достолепни и красиви, но обречени, ако някой не им обърне внимание и не ги спаси.

„Една от разликите между летовище и селище е, че в летовището няма гробища“, така започва разказа си за китната местност Андон Андонов – бивш областен управител от времето на Иван Костов. Той е наследник на революционера възрожденец Иван Андонов – и продължава традицията, която сродникът му е създал в родопското летовище.

„Прадядо ми е съратник на Захари Стоянов“, разказва Андонов, докато показа различни документи и снимки, които все още пазят връзката между двамата. Възрожденецът Иван Андонов, участвал в Априлското въстание, Съединението и преживял цялото развитие на България до 30-те, е сред създателите на курортното селище. Заедно със Захари, те посещават манастира, дал името на летовището „Бяла черква“.

Малко по-късно, то вече се оформя с вили една по една. Преди повече от 100 години пътят до там е бил много по-труден от сега. Но, докато днес разхлаждането в града е сравнително лесно, то тогава е било жизнено важно да се търсят по-спокойни места из планината. И ако стари извори пазят спомени как почти целият град се е изнасял към Родопите в летните пловдивски жеги, то към 1900-ата година бурният живот вече не е позволявал това да се случва толкова масово.

Все пак постепенно там се появяват първите вили. Именно тази на Иван Андонов, за съжаление – изгоряла, е една от първите. „Там, ако нещо се запали, докато дойде пожарната, вече го няма“, сподели наследникът Андон Андонов.

Заедно с вилата на Андонов се появяват такива и на други видни пловдивчани. Сред тях е видният род на Обрейкови, създателите на съвременния пловдивски панаир, също със собствен летен дом в Бяла черква.

Възторжени слова за красивата природа се пишат още преди повече от сто години. Около 1906 година съществува идеята за оформянето на мястото като официално летовище. След войните патетични разкази в пресата популяризират „Бела черква“. „Идете в Бяла черква, това е най-доброто, което мога да ви пожелая“, пише видният пловдивски историк и общественик д-р Александър Пеев преди век. Красивите поляни разкриват прекрасни гледки, а всичко се променя в приказна гледка, когато влезете в дъбовите и борови гори, разказва той.

Сто години по-късно Андон Андонов също разказва за прекрасните поляни. Чудесни за разходки или за бране на гъби. Природата не се е променила много. Курортът обаче е различен. Тогава е имало няколко магазина, няколко кръчми. По-късно, през социализма, когато много от богатите вили са с нови собственици, също има един голям магазин. Днес вече и това го няма, споделя Андонов. Но пак има живот – редовно семейства ходят и си почиват там.

Курортът е „възпят“ и от създателя на Пловдивското певческо дружество Ангел Букорещлиев. Във вестникарска дописка той споделя възторга от красотите на летовището. Но добавя, че пътят до там ще ви накара да проклинате деня, в който сте се родили – „ако искате да стигнете благополучно, трябва да тръгнете с аероплан“, пише той. Букорещлиев описва лошото състояние на манастира – няма удобства, а ако завали, тече отвсякъде. Фурната, пък, функционира само, ако самите летовници я запалят и управляват, оплаква се музикантът. Той отнася отговорността за лошото състояние на манастира към Пловдивската митрополия.

Ситуацията се подобрява от неговия разказ през 1921 година. Самият манастир получава силно развитие в последните години, като по времето на митрополит Арсений се строят две крила, едното обаче – недовършено, а след неговата смърт парите бяха пренасочени другаде, спомня си Андон Андонов.

В годините между двете световни войни курортът се развива най-усилено. През 1938 година за него вече се пише като един от най-уредените в страната. През септември 1940 година почиващите там посрещат новината за Крайовската спогодба и връщането на Южна Добруджа в пределите на България. Само Обрейкови са имали радио тогава, когато са чули за новината, цяла нощ са пирували на поляната, разказва Андон Андонов.

След 9 септември историята на курорта продължава, макар и по друг път. Вили са отнемат от оригиналните собственици, други се запазват, трети променят своя вид. Най-доброто развитие е, че заради военна база, пътят е качествено асфалтиран. Днес той отново е част от градския живот – или символ на опита за бягство от него. Вили там имат бивши кметове, къща поддържа и пловдивската Адвокатска колегия.

Това, което не се е променило за 100 години, е връзката с природата. Тя е ценна и полезна за всички – и все още са верни думите, написани през 1906 година пише тогавашен автор: „Тялото там укрепва, духът се ободрява и усилва, и нервите заякват“.