И трите държави са етнически и/или верски нехомогенни и по традиция са били управлявани от корумпирани елити. Пропити от миризма на петрол и опиум
Единственият начин тероризмът да бъде победен е – отвътре. Битката за сърцата и умовете. Който я спечели, ще вземе и войната
Димитър Герганов
Сирия, Ирак, Афганистан – трите главни бойни полета на войната с тероризма. Ще оцелеят ли тези държави или ще се разпаднат? Има ли шанс през 2016 г. джихадистите да бъдат съкрушени и светът да си отдъхне или ни чакат още много години на терор и нестабилност?
Процесът на кантонизация в Сирия вече се задвижи. На все повече места правителството и ислямистките бунтовници сключват примирия, които имат съвсем различен смисъл от обикновено прекратяване на огъня. Разменят се хора и контрол върху територии. Например силите на Асад държат град в Идлиб, а цялата останала част на провинцията е под властта на джихадистите или опозицията. Остров сред враждебно море, чиято поддръжка е трудна и скъпа. Аналогична ситуация, но с обратен знак е налице по границата с Ливан. Изгодата и за двете воюващи страни е очевидна.
През 2016 г. вероятно режимът ще е „консолидирал” зоните около Дамаск, Алепо и Латакия с помощта на „примирия”, ограничени офанзиви и закрилата на руската авиация, докато останалата част от страната ще бъде поделена между различни групировки. Тъй като официални преговори с ИД и фронта Нусра са неприемливи и неприлични, много вероятно е, те да се „разтворят” в други структури с не толкова зловеща репутация. Формално, разбира се ИД ще бъдат „прогонени” от столицата им – Рака и така безпрецедентните международни усилия в борбата с тероризма ще запишат „успех”.
Не толкова лесно ще се уредят проблемите между кюрдите и тюркмените в зоната на сирийско-турската граница. Първите отдавна лелеят за автономия и последваща независимост, вторите получават финансиране и оръжия от Анкара, за да го предотвратят. Желаната от Турция „зона за сигурност” е действие точно в тази посока, но едва ли ще се осъществи, защото не среща подкрепа сред „великите сили”. Навлизането на турския батальон в Иракски Кюрдистан беше тест за реакцията на „отговорните фактори” в близкоизточния пасианс и резултатът се оказа отрицателен.
Подобен „тест” беше и свалянето на руския самолет, където последствията тепърва предстоят. Нетипично по руски от Москва не се изкушиха, да „изравнят” резултата, а се представиха като „миротворци”. Желаната от Ердоган ескалация не се получи и турският президент я потърси на собствена територия, където силите за сигурност провеждат безпрецедентни операции срещу ПКК в турските градове. Към момента през спуснатото информационно затъмнение, се промъкват твърде обезпокоителни новини за значителни цивилни жертви и материални разрушения. Във всеки случай Анкара не разполага с много време и ако не разреши въпроса до 2-3 месеца, европейското обществено мнение ще започне да задава въпроси към своите правителства. Те засега мълчат заради сделката с бежанците, която към момента изглежда не се изпълнява – потокът на влизащи през гръцките острови съвсем не е секнал.
Положението в Ирак не изглежда много по-добре. И там на практика страната е федерализирана. Правителството упражнява контрол върху столицата Багдад и разполага с известно влияние в шиитския юг. Сунитският триъгълник в централната част се доминира от ИД, а кюрдите на север се самоуправляват. През 2016 г. антитерористичните сили ще атакуват Мосул и най-вероятно ще го освободят, но това съвсем няма да бъде краят на джихадистите, които ще се разпръснат и ще продължат да всяват терор с атентатори-самоубийци и „партизански” атаки. Според някои анализатори много от „бойците” ще се прехвърлят в Африка, която се очертава като следващото главно бойно поле. От Сомалия през Либия до Мали и Нигерия и в момента е горещо.
Във Афганистан се наблюдава интересен феномен – от една страна възходът на талибаните е неоспорим, а от друга те самите трябва, да се отбраняват срещу аспирациите на ИД. На този фон правителството в Кабул изглежда безпомощно и силно зависимо от международните сили в страната. По парадоксален начин съюз с по-малкото зло може да се окаже единственото работещо решение. В противен случай съществува риск Афганистан да бъде изгубен отново и „заразата” да плъзне из цяла Средна Азия.
И трите държави са етнически и/или верски нехомогенни и по традиция са били управлявани от корумпирани елити. Пропити от миризма на петрол и опиум. В тях демокрацията от западен тип просто не работи. Най-доброто, което може да им се случи е някаква форма на просветен авторитаризъм, като противовес на политическия ислям. Впрочем, над 90% от жертвите на джихадистите са точно мюсюлмани. Възходът на всеки радикализъм започва, като първо се унищожават умерените и авторитетни хора в съответната общност. Останалите просто се подчиняват. Затова единственият начин тероризмът да бъде победен е – отвътре. Битката за сърцата и умовете. Който я спечели, ще вземе и войната!
