Веселин Чилингиров – от Долни Воден до исландския футболен свят
Треньорът на Стал-Улфур: Никой в Рейкявик не прие победата над Англия като сензация. Напротив, хората реагираха така, все едно нещо нормално се е случило
Държавата инвестира в развитие на детския футбол и в база. 90% от стадионите са с осветление и отоплителна система, която не позволява замръзване
Нашето момче изведе тима си от четвърта дивизия до входа към елита
Паулина Гегова
Футболът е спорт, който разделя и обединява. За някои е религия, за други любов. Милиарди хора по света стават с мисълта за любимия отбор, живеят с него, лягат си с него. Това е спорт, в който хора с различно социално и финансово положение стоят един до друг, прегръщат се, пеят. Не е важно кой, кой е. Важното е, че на терена е любимият отбор. Важното е, че за 90 минути светът около теб не съществува, има само зелен килим, двадесет и двама футболисти, една топка и хиляди зрители. Естествено футболът, както всичко друго, си има и една тъмна страна. Както обединява хората така и ги разделя. За 90 минути най-добри приятели могат да се превърнат в най-големи врагове. Разпадат се връзки. Това е само малка част от магията на този спорт. Спорт, в който един печели, друг губи, но удоволствието е за всеки, защото идва друг мач, нова надежда и нови емоции.
Веселин Чилингиров е роден и отраснал в Долни Воден (краен квартал на Асеновград) и от малък футболът е в кръвта му. Има си хора за всичко, а Веско е роден за спортист. Оказва се, че България е тясна за него, затова той взима колосалното решение да замине в държава още по-малка и от нашата. Градът е Рейкявик, страната Исландия и наскоро покрай нея се вдигна много шум – заслужен. Там, след много труд и много учене, той става треньор на футболния клуб от по-долна дивизия Стал-Улфур. Представяме ви неговата история за трънливия път към спортния успех:
Играя футбол от както се помня. Естествено, баща ми ме запали и често ритахме топка в двора. Не ми отне много време да разбера, че футболът е моят спорт. Създадох доста приятели, наслаждавах се на мачове по телевизията, макар и черно – бяла. Обичам футбола, той ме превзе много лесно, защото е контактен спорт, но се изисква и много мисъл. Той е и конкурентен спорт, а аз обичам предизвикателствата. Но направих някои грешки, породени от младостта ми. Имах всичко, за да стана един успешен професионалист, но поех по кривия път. Не бях сериозен в тренировъчния процес, не се развивах и съответно не можах да се реализирам. Привлякоха ме нощните клубове, алкохола, жените! Но точно заради този лош опит и осъзнаване на грешките си разбрах, че нищо в този живот не се дава даром и човек трябва да се труди, за да постигне целите си. И ето ме сега – възпитаник на Ирландската треньорска школа. Тя е филиал на английската, която се води една от най престижните и без да бъда скромен досега си взимам всички изпити с отличен.
Как се преместих в Исландия? Исландия винаги е била една от дестинациите, които съм искал да посетя. Следя техния футбол от 95-та – 96-та година. Беше доста трудно да си набавям информация, понеже нямахме още интернет. Знаех за уникалната природа, действащите вулкани, красивите северни сияния и исках да видя тези чудеса с очите си. Реших се, взех пари назаем, качих се на самолета и приключението започна. Може би едно от най добрите ми решения взети някога! След като се установих и си намерих отбор, в който да играя, трябваше да си намеря работа. Момчетата от клуба ми помогнаха в това начинание. Винаги съм следял треньорската професия изкъсо. Събрах достатъчно пари и записах школа, само че в Ирландия, тъй като в Исландия школата е на исландски, а аз не го владеех. Взех първото ниво и по стечение на обстоятелствата станах треньор на отбора, в който играех. Поех го в период, в който всички опитни футболисти напуснаха, а някои се преместиха в отбори от по-горни дивизии. Бордът на директорите и президентът на клуба ме поканиха за треньор и така подписах първия си, макар и полу-професионален, договор. Отборът ни беше сред слабаците в четвърта дивизия – за три години имаше едва пет победи. Сега смело и гордо мога да споделя, че три години по-късно сме един от основните фаворити за промоция в по-горно ниво, макар и да нямаме финансите и условията на много от отборите, с които се конкурираме. През този период завърших още две нива от обучението си и септември ми предстоят последни изпити, след които ще имам лиценз и право да водя професионален отбор.
Работният процес е сложен. Тъй като сме аматьори, имаме три тренировки на седмица, плюс мач, което е около 10 часа седмично. Понеже съм на полу-професионален договор, имам нужда и от работа, която ми отнема около 50 часа на седмица. Затова трябва да имам доста подробен седмичен план. Планирането е едно от основните неща, за да се достигне до успех. Всеки ден отделям по два часа за учене и обогатяване на знанията ми. Планирам всяка една тренировка поне по един час. Като човек, който се занимава с групов спорт, трябва да знам какво искам да постигна по време на тренировката. Анализирам последните мачове и се стремя да работя за подобряване на слабостите ни. Всяка една тренировка трябва да е планирана до последния детайл. Времето за почивка между упражненията трябва да е достатъчно дълго, за да си починат играчите, но не прекалено дълго, за да не загубят интерес. Естествено, доброто настроение е задължително. По време на тренировките има доста шеги и закачки между съотборниците. Задаваме си въпроси, за да се опознаем по-добре и създадем по-добър колектив. Отборът ни е съставен предимно от исландци, но имаме играчи и от други държави – Сърбия, Чили, Непал, Полша, Португалия, Литва, Словакия. Моята задача е да накарам хора от толкова много националности да гледат в една посока, да работят заедно, да се наслаждават на това, че са там. А както знаем всяка националност си е с нейните чалъми. Трябва да познавам добре екипа си. Не е лесно и понякога трябва да съм по-остър, което създава напрежение в екипа. Но в крайна сметка, доброто планиране, добрата комуникация и разбиране на проблемите на спортистите са ключът към успеха.
Разлика между футбола в Исландия и този в България, има. Магията, която Исландия донесе на Европейското първенство, е достатъчна да покаже къде сме ние и къде са те. Докато ние гледаме първенството по телевизията, тази малка, 330 000- хилядна държава, елиминира колос като Англия. За повечето хора по света това се счита за изненада. Но не и в Исландия. Хората вярват в отбора си. Никой тук не прие победата като сензация. Напротив, хората реагираха така все едно нещо нормално се е случило. Но това си има предистория. Преди около 15 години, Исландия започва да инвестира пари в изграждането на закрити стадиони, понеже климатичните условия са ужасни и реално футбол може да се играе на открито от май до септември. Така целогодишно се провеждат турнири, особено за деца. Целта на тази инвестиция е изцяло в полза на детския футбол. С течение на времето стадионите, които са на открито започват да се модернизират и в момента 90% от тях са с осветление и отоплителна система, която не позволява замръзване. Вече почти целогодишно може да се играе дори и на открито. След първоначалната инвестиция и построяването на тези закрити стадиони, на ред идва смяната на поколенията на треньорите. Заложили са на млади, неопитни, но жадни за работа треньори, които искат да се развиват и усъвършенстват. И разбира се, които са в час с новите футболни тенденции. Най-добрите млади футболисти напускат страната 15-16 годишни, без особени финансови претенции, но с договори за процент от следващи трансфери. Част от тази сума влиза в Исландската футболна федерация. А федерацията се грижи тези пари да бъдат използвани отново за детския футбол. Така един малък кръговрат е затворен. Следващата стъпка е назначаването на световно известния специалист Ларс Лагербак за селекционер на националния отбор. Целият футболен свят знае каква величина е Лагербак. След като поема националния отбор, той изготвя план за развитие, по който работят всички национални гарнитури , включително и женските. Женският национален отбор на Исландия е един от най добрите в света. Ключът тук е, че Лагербак получава пълната спортно техническа власт. Никой не му се бърка в работата и всички – от президента на федерацията до селекционера на най-малките, следват плана му за развитие.И така след дългогодишен труд, търпение, работа и желание се стигна до положение, в което победа над Англия в елиминационната фаза на Европейско първенство, се приема като нещо нормално.
За съжаление, вижданията за бранша в България не са много. Треньорите, които познавам, се оплакват от вмешателство в работата им. Не се третират добре и не са уважавани. А все пак ние сме хората, които трябва да научим децата какво е футбол. Когато обаче сме мачкани и унижавани, това се вижда от децата или футболистите и те не те уважават, и не те слушат. А ние нали разбираме от всичко, та защо пък и да не се месим в работата на един човек, който е учил и завършил. Един бърз пример за такъв манталитет е освобождаването на Митко Джоров от длъжността директор на детско юношеската школа на Локомотив Пловдив. Под негово ръководство, само за няколко месеца, настъпи положителна и бърза промяна от към работа и резултати. И от отбор със слава на замесени в черно тото юноши и школа без визия, се превърна в пример за това как трябва да се работи. Не знам какво е станало точно, има някакви изказвания, но това няма значение. Има значение, че кадърните хора, които носят положителна промяна, накрая се оказват недооценени. Може би тези примери не са много удачни, но показват много добре защо едните бият Англия и го приемат за нещо нормално, а другите гледат с бира и кебапче в ръка Европейското по телевизията. Това не са единствените трудности, с които се сблъскваме в професията. Най-неприятно ми става, когато се налага да кажа на някой играч, че трябва да остане извън групата за следващия мач. Знам, че се е старал много и е вложил всичко от себе си, за да бъде в групата, но понякога има и други причини, като класа например. Трудно е, когато видиш, че някой не е в добро настроение и понеже познавам много добре футболистите си, знам какво е настроението им в даден момент. Виждам, че нещо става, но не мога да помогна, защото човекът не иска да сподели. Минус е и когато трябва да се държа по-строго и лошо с някого. Работя под напрежение, защото колкото и да са доволни от работата ми за три години, така и само за един месец слаби резултати, мога да се простя с длъжността си. Но пък има и много положителни страни. Това, че правиш нещото, което обичаш е основната. За всеки човек е различно, но при мен хубавата част е във волята за успех, желанието за победа, радостта от постигнатите добри резултати. Положителните емоции, които изпитваме всички заедно на и извън терена. Мотивацията да се развивам. Създаването на приятелски и професионални връзки, уважението и благодарността, която показват хората когато си свършиш добре работата. Това е велик спорт и съм щастлив, че имам възможността да се занимавам с него.
