Поли Петрова
Пловдив отново се доказа като град идеален за активни хора. Сняг и сноубордисти вече няма, но сега по тепетата се срещат катерачи. Те бягат в природата, при това в градски условия, в сърцето на Филибето. Ползват хълмовете за екстремни спортове, уважават и пазят голямата ценност на Пловдив повече от всеки друг.
Младежите, които срещнахме на Сахата бяха към края на своето занятие, но бяха изключително жизнени и комуникативни. Бяха момче и момиче. Той се казва Андрей Манолов, на 25 години е. В момента се занимава с онлайн бизнес. Пробвал се като студент по приложна математика в ПУ, но не завършил. Ето какво споделиха с нас:
– Кога катеренето стана част от твоя живот?
– Когато бях 8-ми клас, на 14 години трябва да съм бил, един съученик, който се беше записал на туристически курс, ме покани да видя за какво става въпрос. Беше любов от пръв поглед. В момента, в който ме вързаха за въжето разбрах, че това е за мен.
– Щом от 8- ми клас се занимаваш, това прави 11 години катерене.
– Да, но имало е и прекъсвания поради травми. Имах скъсани хрущяли в колената и са ме оперирали 3 пъти.
– А как разбра, че тези скали са подходящи за катерене?
– По-старите катерачи ми споделиха за тях. Тези скали са някак отцепени от целия масив и са идеални. През 94-а година тук е имало нощно световно катерене- на лампи, и тук са били монтирали хватки. Защо ли се организира отново!? Но от 80- те години насам катеренето много се е изменило: станало е по-чисто. Преди екипировката е била така измислена, че да подпомага изкачването. В момента тя съществува само за да предпазва от травми.
– Скъп спорт ли е катеренето?
– Екипировката е скъпа, особено за учениците, които реално не печелят пари, но хората си разменят по между си, което улеснява нещата.
– До къде мислиш, че ще те отведе катеренето?
– Не целя да ставам професионалист, правя го за удоволствие изцяло.
После с нас се разговори и скалната спътничка на Андрей- 21-годишната Мариела Ненова от Севлиево. Учи в хранително-вкусовия университет със специалност Биотехнологии. Ето какво каза младата дама:
– Как се запали?
– Общо взето съдбата ми е като тази на Андрей. Когато бях на 15 имах съученичка, която се беше записала на такъв курс. Един ден ме покани да видя какво представлява. Отидох и направо си останах там. Катерихме скали, ходихме по хижи- именно там е чарът- спортуване навън. Когато станах студент в Пловдив, първата ми работа беше да намеря стена, където да катеря. С времето се запознах с катерачи, водолази, пещерняци.
– Смяташ ли да се занимаваш професионално с катерене?
– За мен това е начин на живот. Правя го за лично удоволетворение. Според мен трябва да има разлика между професията и хобито. Когато човек печели пари с това, което някога е правил за себе си, започва да приема всичко прекалено лично и удоволствието изчезва. Особено някои хора, които се взимат много на сериозно, те губят тръпката много бързо.
– До колкото знам се занимаваш и с водолазен спорт, сподели с нас как откри тази тръпка.
– Принципно мен много ме беше страх от дълбокото. Като бях малка щях да се удавя. Един ден отидохе на море с приятели. Идеята беше- 1 седмица на южното Черноморие и 1 седмица на северното. Аз отидох с идеята да снимам и да катеря, без да имам намерение да се гмуркам. Вече бяхме на Тюленово като ми предложиха да пробвам. Облякоха ме и ме гмурнаха във водата и взе, че ми хареса. Преодолях всичките си страхове и осъзнах, че реално няма нищо страшно. Долу се чувстваш сякаш си в космоса. Има зелена трева под теб, водата е изпълнена с живот, рибки плуват, а ти се рееш спокойно.
