Автор: Проф. Евелина Келбечева
Източник: Булевард България
Сан Стефано е един от най-големите митове в българската история, който е създаден от руската имперска дипломация и пропаганда начело с полковник – граф Игнатиев.
Сан Стефано би могло да се интерпретира и като добре обмислен блъф, който да сложи на масата на европейските велики сили висок руски залог, с ясното съзнание, че той не би могъл да бъде приет.
Трети март е датата на подписването на предварителния, т.н. прелиминарен договор, с който завършва десетата поред война между Руската и Османската империи.
Самите руснаци, слагайки подписите си под този договор, знаят, че той няма сила на мирен договор – не само защото не е ратифициран от Великите сили, но и защото две години по-рано Австро-Унгария и Русия подписват поредица от споразумения, с които гарантират, че няма да се създава голяма славянска държава на Балканите.
Първото от тях е подписано в Райхщат през юни 1876, препотвърдено е от следващо в Будапеща през март 1877, и накрая в Лондон – през 1877 г.
Руската имперска политика на Балканите цели не освобождаването на който и да било народ, а постигането на контрол над Проливите и достъп до лелеяното топло море. Така е от времето на Екатерина Втора. Българите заемат геополитическото пространство в този коридор, което ги прави и толкова важни в случая.
Всъщност в Сан Стефанския договор страната ни е наричана „балканска област“, а Македония е можела да бъде част от нея, само ако България остане протекторат на Русия.
Неслучайно там не е създадена и временна гражданска администрация под руски контрол, както е в София… А в записките на Игнатиев българите са характеризирани като “суров материал, без достатъчно кадри за образуването на самостоятелно княжество“.
Нека си пазим „Графа“ в центъра на София, „Графа“ който е полковник, на когото късно е дадена благородническата титла,…а в османсата столица е наричан „Лъжко-паша“.
Трети март е абсурдна дата за национален празник на България и защото това е началото на неограничена военна окупация на „освободената област“.
На Берлинския конгрес през юли 1878 г. след големи спорове срокът за изтеглянето на руснаците от България се намалява от две години на девет месеца, след като те са издържани от населението.
Това четем в архивите – и по-специално в Руския Окупационен фонд. Там фигурираме като „Руско-дунавска област“.
Българи не са поканени нито в Сан Стефано, нито в Берлин!
Колко хора знаят, че България плаща за своето появяване и погасява с огромен окупационен дълг към Освободителката според член 22 на Берлинския договор. Сумата за издръжката на руските военни окупационни власти и гражданска администрация до 1879 г. и е 10 618 250 рубли и 40 копейки, равни на 89 640 000 златни лева, или 32 тона злато.
Само заплатата на руския комисар в България е 600 000 златни лева, или франка, доката цивилната листа на българския княз по-късно е 500 000 златни лева.
България редовно погасява окупационния дълг в банка Париба и със средства от големия външен заем. Това е цената на „първото освобождение“!
В продължение на около половин век се внасят милионите за окупационния дълг на страната ни към Русия. Те прекъсват едва, когато болшевишкото правителство анулира договореностите на Руската империя.
Въпреки това, от Москва се тиражира обвинението за неблагодарността на по-малкия, вече освободен брат. A българските правителства изплащат доживотни щедри пенсии на всички останали у нас руснаци. Русия внася в страната 400 паметника на падналите воини.
Нито един от тези паметници никога не е бил нарисуван с графити или карнавализиран по никакъв начин. Да не говорим, че катедралният ни храм в София най-нелепо носи името на руски светец, минал през православие, католицизъм и ислям. Центърът на столицата ни е музей на руски и съветски паметници и до днес!
Не може повече да се оправдаваме с липса на знание и липса на исторически извори и документи.
В момента имаме достъп до огромен архивен масив и до стотици изследвания. И нека родните ни русофили да попрочетат публикувана и цялата история на авантюрите на руския царизъм на Балканите, както е заглавието на документалния сборник под радакцията на Васил Коларов, издаден в СССР през 1930-те години и изчезнал отвсякъде след 1944.
Още преди това Димитър Благоев – Дядото, създателят на българската социал-демократическа партия, заявява: „Русофилията е политическо суеверие…“.
Забравяме обаче, че много преди комунистическите дейци, темелните фигури на Българското възраждане мигновено разбират убийствените последици на руската политика за българите.
И реагират на това – Раковски срещу изселванията в Русия след поредната руско-турска война и обезлюдяването на огромни български области, Левски – срещу контрола върху българското революционно движение и имперските абиции да направят от нас Задунайска губерния, Ботев – срещу гнета на самодържавието, Стамболов – срещу бруталното вмешателство в българските дела, Захари Стоянов – срещу купуването на политици, военни, журналисти…пък и духовници… Защо не помним думите на Левски: „Който ни освободи, той ще ни пороби?“.
За жалост, скъсана е връзката между постиженията на модерната българска историография и това, което е потребяваната история, тоест това, в което хората решават да вярват. Точно като в стария виц за милиционера, който отишъл в зоологическата градина, гледал жирафа, цъкал три дни и накрая казал: те такова животно нема.
Затова, макар че истината е казана, лъжата продължава да шества! Продължаваме да чуваме старите пропагандни мантри. Най-тровещо общественото съзнание е поддържането на митовете на русофилията, пре-утвърдена и през комунистическия период под пълната съветизация на България.
Днес тя се превърна в путинофилия… А движението 3 март, каквото и да прави, е базирано на една век и половина преповтаряна фалшификация на българската история.
Проф. Евелина Келбечева е историк и преподавател в Американския университет. Тя е сред авторите на филма „Второто освобождение“, който проследява периода от първите години след Втората световна война и началото на управлението на т.нар. „народна власт“ у нас. С множество документи и архивни кадри във филма е показано как се създава митът за „освободителната“ кампания на съветските войски в България, докато правителството е свалено с държавен преврат от 9 септември. Проф. Келбечева преподава европейска, източно-европейска, балканска и българска история. Специализирала е в САЩ и Израел.
