Преди Съединението беше единението
Разказ за израстването на един народ, или пътят на българите до заветната дата 6 септември 1885 г. – денят на Съединението
Владимир Балчев
През средата на XIX в., което ще рече преди 170 години, група мечтатели в Париж (поляци, французи и представители на други народности) проповядвали идеята за Балканска федерация. Ако няма обединение на полуострова, смятали романтиците, там предстоят много нещастия.
Време отдавна отминало. Сега няма място за романтици, а за сметки и интереси. Ако я има справедливостта, тя е само за силните. Останалите имат право единствено да бъдат виновни. Кипи на Балканите, припламват пожари, гаснат и пак се разпалват — като сигнални лампи, подредени от нечия подмолна ръка. После затишие, колкото да се опъне жицата до следващата точка. Диви Балкани! – отсичат гръмовержците и бързат да се правят на пожарникари…
Отдавна позната история. Повече от век Европа действа на Балканите по този начин. Тогава Великите сили налагали правила, които не търпели никакво възражение. Така през 1879 г. е създадена фантасмагорията, наречена Източна Румелия. Названието повече от ясно посочва намеренията – да се отреже част от българската земя, за да се направи с нея нещо по-различно. Колкото то е по-различно от българския корен, толкова ще бъде по-необходимо. Може да се каже, че това е първият опит на Великите сили да създадат нация в епруветка. Затова европейските вестници вкупом започнали да пишат, че на юг от Стара планина живеят румелиоти. Сметките били елементарни – в Източна Румелия имало значително турско население, десетки хиляди гърци, българи мохамедани, цели села кариоти, гагаузи, юруци, татари, черкези, скитали каракачани, куцовласи и други групи. Какво от това, че българите били най-много? Можело да се направи така, че те да напуснат родината си и съотношението да се промени драстично. Иначе терминът етническо прочистване е нов, но практиката на Балканите отдавна е показала как се постига това.
Пожарът бил разпален едновременно от няколко места. През 1878 г. било решено в земите на довчерашния роб да се настанят турски гарнизони. Следващата крачка била завръщането на едрите собственици, притежаващи най-плодородните земи. Накрая се разчитало с помощта на чуждата администрация да се избере такава управа на селищата в Източна Румелия, която да направи българите несигурни в собствената им родина.
Елементарен план, но напълно приложим за Балканите. Но срещу кого? Ако е срещу незрели и неориентирани хора, може, но не и срещу народ, който още в средата на XIX век със своите сили и средства е създал една прогресивна образователна система. Не срещу народ, извоювал правото да има своя независима църква и принудил дипломатите да възстановят съзнателно забравеното название на българите. Не и срещу народ, събрал сили за обречена борба срещу поробителя и участвал със своя опълченска войска в битката за освобождението си. Не и срещу народ, който вече е повярвал на своите духовни водители, след като години наред е вървял след тях към поредния успех.
Отговор на интригите било блестящото дипломатическо действие. Всяка една стъпка на нашите възрожденци е точна и премерена, всяка възможност за действие е използвана докрай. На първо време станало ясно, че измислените от Европа румелиоти просто ги няма. Дошли от нищото и се върнали в нищото. Пропаднал и планът да се ограничи българското участие в управлението на Източна Румелия. Експериментът за създаване на нация в епруветка бил отложен за друго време, за друго място и при други условия. Къде и как ще видим от днешната карта на Балканите. Но това вече е друга интрига срещу друго поколение.
Разказът за тези събития изглежда спокоен, но всъщност това е решителен сблъсък. Пловдив, центърът на борбата за отстояване на българщината, събрал елита на нацията. Тук пристигнали Петко Славейков, Петко Каравелов, Захари Стоянов, Иван Вазов, за да действат рамо до рамо със заслужилите възрожденци Йоаким Груев, Найден Геров, Христо Г. Данов, Константин Величков, Михаил Маджаров и ред още защитници на родната кауза.
Пловдив се наложил като своего рода културна столица на България с първия професионален театър, първо научно издание, народна библиотека. Тук, вместо обиди, творците получавали хонорари за произведенията си. Тук възникнали първите шедьоври на новата литература. Тук се градяло със замах. Тук покълвало самочувствие. Парадокс е, но именно в една автономна област, част от Османската империя, излиза първият общонационален вестник и се чертаят пътища за духовния напредък на цялото отечество.
Какви ти тук румелиоти? Силата на единението просто помела всичко. Ни Източна Румелия можела да устои, ни жестокият Берлински договор, ни върховните разпоредби на Великите сили, за които се смятало, че ще стягат во веки веков Балканите в железен диктат. Всичко, наложено от Европа със сила, отведнъж рухнало и се разпиляло.
Такъв е разказът за израстването на един народ, за пътя на българите до заветната дата 6 септември 1885 г. – денят на Съединението.
Толкова от историята. Което е трябвало да каже, тя вече го е казала. Въпросът е ние какво сме чули и какво сме разбрали…
Дано повече народ прочете това! И пак се чудя – защо войникът с шмайзера още стърчи като символ на града ни? Ако беше исторически паметник, нямам против. Но той си е чиста пропаганда на отминала идеология и е за музея. Пловдив е градът на Съединението, това съдбовно събитие за народа ни. Имаме прекрасен паметник и мястото му е горе. Само си представете тези крила на майка България, разперени над Пловдив…