Алчността погуби Марково тепе

Разрушаването му започва след 1916 г. и завърши през наши дни

Владимир Балчев

В последните два дни си говорим за загуби и алчност, заради унищожения тютюнев склад „Ориента”. Сега ще ви върнем малко във времето, за да използваме отново тези две думи, но в друг случай- Марково тепе. Хълмът днес го няма. Прочетете тази история и си пожелайте никога да не четете текст със заглавие „Алчността погуби Тютюневия град”.   

Хълмът се издигал едва на 29 метра над нивото на днешния булевард „Руски” и спрямо околните височини е изглеждал невзрачен.  През XVII в. Евлия Челеби го нарича Бозтепе, в немска карта от 1869 г. е обозначен като Terler  Hawusi tepе, а в пощенска картичка от началото на ХХ в. е посочен като Сандъктепе. Първото му подробно описание е от 1577 г., оставя го С. Швайцер:  „На 2 – 3 стадия от града намерихме две засводени гробници във формата на чешма, на друго място един-единствен гроб, изсечен в една скала върху равна основа, който стои открит. Дълбок е един лакът и е без надписи. Турците считат, че е бил гробница на някакъв македонски цар. Аз обаче мисля, че една царска гробница би трябвало да бъде по-внушителна и по-красива.” През 1587 г. буквално същото повтаря Райнхолд Лубенау.

В продължение на десетина години трима чужденци пишат за Марково тепе. Това не може да е случайно – явно гранитният хълм бил обвеян със стара слава и отколешните жители на Пловдив разказвали за него многобройни легенди. Иконом Константин твърди през 1819 г., че истинското име на тепето е Крали Марко, а изсеченият гроб в скалата местните хора наричали Кралимарково корито. Руският професор Виктор Григорович обяснява през 1844 г., че вероятно наистина на хълма е имало някакъв гроб, дори отстрани се виждали два камъка, които напомняли саркофаг. Изследователят побързал да се зарови из ръкописите. Така попаднал на известието, че през 1410 г. точно до Пловдив загинали Лазар и Вълко, известни сръбски деспоти. Те са погребани там, отсича професорът.

Любен Каравелов продължава този разказ. Писателят чул една легенда за превземането на Пловдив от турците. Тъй като градът не се предавал, султан Мурад заплашил защитниците, че ако не сложат оръжие, ще заколи пред стените на крепостта собствената си съпруга, сестра на българския цар Иван Шишман. Тъкмо българите решили да приемат предложението, пристигнали няколко сръбски дружини и се разположили до Марково тепе. Окуражени от подкреплението, защитниците продължили отбраната. Тогава султанът извел жена си под крепостната стена, извадил ятагана и с един удар отсякъл главата на царкинята. На следващия ден Мурад превзел Пловдив, после разбил сърбите  при Марково тепе. Като се върнал в града,  току до царските врати на един християнски храм видял убитата си жена, цяла и невредима. Обърнала се и му казала: “Ти погуби сръбските войводи, но техните синове ще погубят тебе”. Така и станало.

Легенда след легенда. Векове наред. Едно свято място, за което се говори, че имало и лековита сила. Но въпреки тази вековна слава, въпреки преданията и многобройните разкази, днес тепето го няма. Изглежда някак необяснимо – как е възможно тъкмо пловдивчани да разрушат със собствените си ръце една от забележителностите на града?  Защо да се чудим, след като знаем, че има една стихия, срещу която нищо не може да устои. Дори здравият гранит на тепето. Става дума за интереса. До 1900 г. хълмът на Марко Кралевити стоял почти непокътнат. Северно и западно от него имало стар некропол, точно под тепето до един кладенец – пише К.Моравенов – бил пренесен „похлупакът” на гроба. Откъм хотел “Лайпциг” се намирала приказната градина на Мардас. Там, където днес се извисява високото здание на хотела, имало блато. Казват, че дъното му било по-ниско от дъното на река Марица.

Малко по-късно обаче софийската фабрика “Изида” получила правото да реже павета от скалите на Джендемтепе. Столичани започнали да печелят здраво. Подушили печалбата, местните предприемачи се завъртели около общинските съветници и успели да вземат Марково тепе . Захапали здраво скалата. Взривовете и хвърчащите наоколо камъни съсипали градината на Мардас. След 1930 г. тръгнала нова вълна – сега пък се нароили мераклии да строят къщи тъкмо върху здравата основа на хълма. Напразно вестникарите призовавали кмета да спаси тепето. Опитал се да помогне и пловдивският митрополит , който поискал от общината да му даде Марково тепе, за да се изгради на върха му нов християнски храм. Пловдивчани си отдъхнали – смятали, че няма кой да откаже на дядо владика. Слаб се оказал якият гранит, не устоял срещу силата на алчността. Изчезнал гробът, изчезнали камъните, вдън земя пропаднала лековитата сила на това свято място.