Защо има сребърни чували на Римския стадион?

За чувалите на Римския стадион, или защо не ни трябва „политическа коректност” за трудните теми в културата

В началото са ни нужни няколко аксиоми, свързани с изкуството:

1. Произведения на изкуството се гледат, по възможност, на живо – а, ако се обсъждат или критикуват, задължително на живо и то в завършен вид. Не може да критикувате художник, че е нарисувал грозна картина, докато още бърка боите.
2. Съвременното изкуство е комплексно и многопластово. Това не значи, че за да „разберете“ една творба трябва да изчетете пет страници обяснения – напротив. Просто за него е нужно да се отпуснете, да вникнете и да го обмислите с безпристрастния си поглед. Това, всъщност, важи и за класическото изкуство, но все пак там може и повърхностно някои хора да харесат нещо, защото е по-шаренко или има женска гръд.
3. Ако точка две ви е толкова противна и наистина ви се повръща от съвременно изкуство, „То не е изкуство“ и прочее, спокойно: повечето акции в съвременното изкуство са временни и, ако нещо чак толкова не се нрави на някой, то може да бъде подминато и след седмица напълно забравено.

Вече можем да пристъпим и към актуалната буря в чаша вода: Произведението „Стената“ на Севдалина Кочевска, част от поредната Седмица на съвременното изкуство. Или по-известно сред народа като „Чувалите на Римския стадион“.

Поредната арт провокация – стотици чували на Римския стадион – ГАЛЕРИЯ

Да започнем от аксиома 1 – скандалите и опитите за политически пиар от политически агенти без впечатляващи познания по история на изкуството и културата започнаха далеч преди работата да е завършена. Творбата трябва да бъде готова на 2 септември за откриването на „Седмицата“. Тоест всеки възмутен е хубаво да поеме глътка въздух и както всяко детенце знае от приказката за „Трите мъдри съвета“ – преди всяко решение, преброй наум до 10. Иначе казано, нека изчакаме готовата работа и тогава да даваме оценки.

Тук, с известно внимание предвид казаното в предното изречение, можем да подходим към втората аксиома. Окей, окей, разбираме се – това не е красивото реалистично пейзажче, което можем да си купим от сергия в Несебър или пък принт на Васил Горанов с полугола възрожденска девойка, носеща стомни вода. Това е високото изкуство, нали така? Да игнорираме тези дълбоко мислени творби за момент и да видим повърхностната работа с чувалите.

Какво ни провокира тази работа от съвременното изкуство?

Разбира се, някои ги провокира да пишат скандални постове, защото, все пак, предстоят избори. Или пък трябва да демонстрираме загриженост за културното наследство, макар и да нямаме представа какво е „консервационен зид“ или да сме пропуснали покрай ушите си поредното обезобразяване или пък направо унищожаване на историческите тютюневи складове. Скандално е, ако е на Главната, разбрано.

Други, обаче, може да се провокират от друго. Например, че културното наследство е в риск. Възмутителното не са няколко лекички чувалчета, стъпили върху римската стена, която ще бъде абсолютно същата и утре. Възмутителното е, че повече хора са развълнувани за бъдещето на културата не, заради работа, която няма да остави нищо зад себе си – а шепа хора са развълнувани за съвсем актуалното събаряне на тютюневия склад и прекрасна къща до него.

Или накратко в две изречения: Ако не ви харесват чувалите и се притеснявате за Римската стена, след две седмици тя пак ще е абсолютно същата. Но и да ви харесва, и да не ви харесва тютюневия склад, след две седмици той няма да съществува.

По същия начин множество хора се възмущаваха от „поцинованите кофи“ на същия автор, които нещо били навредили на археологията на „Форум-Запад“ и трябвало да има обяснителна информация за това какви са тея кофи. Но пък почти на никой не му пукаше, че над година нямаше образователни информационни табели за самата археология. Не знам за вас, но за мен археологията е по-ценна и е по-възмутително, че за нея нямаше никаква информация дълго време. Но пък не помня възмущението на общински съветници, общественици или колеги журналисти.

По темата за поцинкованите кофи

Като обобщение: Леките чувалчета няма да навредят материално по никакъв начин, но могат да ни засегнат душевно – това е целта на една такава творба.

Да си представим по-реално, например, как са изглеждали всички културни ценности по време на война, обградени от чували и колко сме облагодетелствани, че живеем в мир.

Или пък, както авторът Севдалина Кочевска също намеква в разговори, че сребристото напомня за „Желязната завеса“ и времето, в което българите не можехме да пътуваме свободно по света.

Или пък, ако сме фенове на археологическите възстановки, да си представим как е изглеждала крепостната стена на Филипопол в малко по-завършен вид – без тази възстановка да увреждат археологията по никакъв начин (за разлика от почти случилия се проект за унищожение на Небет тепе преди 10-ина години).

Или някоя друга интерпретация, която въображението – ако го имаме, или му позволим да си поиграе с нашето съзнание – може да ни предложи.

Всички тези интерпретации може да се обсъдят на живо. Някои от тях са по-безпроблемни. Други, като унищожаваното културно наследство не са никак политкоректни. И докато има филистимци и антипловдивчани, които предпочитат нови безлични стъклени мастодонти пред автентичната пловдивска история, тези въпроси трябва да се задават без заобикалки. Не се нуждаем от „безопасно място“ за „политическа коректност“.

Не бива проблемите с културното наследство (или пък с войната, или с каквато друга интерпретация имате) да са затворени в галерия, където ще ги видят само хората, които така или иначе се вълнуват от културното наследство. Ако по тези въпроси си говорят шепата хора, които така или иначе си говорят по тая тема, то останалите неграмотни в културно отношение люде, ще продължават да мълчат при унищожаването на града ни.