Старите къщи – паметниците, за които няма протест

Две събития се случваха успоредно в слънчевата сряда в Пловдив. Докато течеше заседание на Общинския съвет, в което уж щяха да се обсъждат идеи за бъдещето на Паметника на съветската армия „Альоша“, само на 5 минути пеша се премахваха последните елементи от покрива на красивата къща на улица „Цар Иван Александър“.

Пред Младежкия дом – сградата, в която заседават местните управници – имаше десетки, може би стотици, защитници на съветския монумент. Пред къщата – никой.

И това развитие на нещата е показателно за това, което ще се случи. Защото Паметникът на съветската армия има своите защитници, но паметникът на вековната пловдивска къща остава само тема за статии, които журналистите и историците да пишем. Със свален статут и напълно законно, обявена за „опасна“ и разрушавана с План за безопасност, сградата ще изчезне завинаги и ще си я спомняме само по архивните снимки.

А после рушащите архитекти, дизайнери и всякакви други „Медичи“ ще лайкват старите фотоси и ще се инстаграмват колко е хубав старият Пловдив. Ще рекламират скъпо РЗП в „историческия център“ на несъществуващия вече исторически град. И всичко това е напълно логично. За старите къщи никой не протестира. Тълпа обичащи Съветския съюз ще пази и може и да опази Альоша – тяхно законно право на протест. Демократична държава сме, в която понякога нещата се случват по законен ред. На този фон оглушителното мълчание от града – от всякакви експерти, от Дружества на художници и обединения на архитекти, галерии и музеи, от историци, писатели и всякакви подобни е присъдата, която издаваме на Монумента на пловдивската архитектура: разрушение, защото не ни пука. И резултатът е очевиден.