АктуалноГласовеГрадътМненияНовиниПод ножа

Писмо до Апостола на Свободата

„ Апостоле, още ли мислиш, че заслужаваме онази свобода, за която ти и твоите съмишленици се борихте? Ние, които понякога поставяме своето благо на първо място, мислим как ще ни е изгодно най-вече на нас. Дори сме склонни да намираме свободата, от която се нуждаем, не в нравствените ценности и не в мъдростта от вековете, а в парите, властта и материалната изгода”, попита пред паметника на Васил Левски днес, на 149-та година от обесването на Апостола на Свободата, Живка Аджеларова. Студентката прочете силно слово, с много послания, отправени към всички пред паметника на великия българин.
Тя е член на Сдружение „Писалка и перо” и на Общински комитет „Васил Левски“- Пловдив. Завършила ОУ „Душо Хаджидеков” и ЕГ „Иван Вазов” в Пловдив. Възпитаник на СУ “Св. Климент Охридски”, специалност “Италианска филология”, понастоящем студент в магистърска програма “Преводач-редактор” към същия университет. Лауреат на многобройни конкурси,  преводач към отдел „Италианска литература” в библиотеката на читалище „Алеко Константинов” –Пловдив. Една от деветте преводачки на сонети от Данте Алигиери, преведени за първи път през 2021 г. на български език със заглавието “Стихове” , като част от проекта “Да опознаем Данте” на специалност “Италианска филология” към СУ “Св. Климент Охридски”.
Цялото слово на Живка Аджеларова:
Апостоле,
Пишем ти писмо от 21 век. Ние, които трябваше сега да сме познали мира и свободата такива, каквито ти си ги представяше. Ние, които трябваше да не дължим повече кръвни данъци на никого и децата ни да остават в родината. Ние, които трябваше да живеем в онази независима държава, за която ти и твоите съмишленици се борихте. Но кое от всички тези неща се случи, както си представяхте?
Нали ти, Апостоле, беше казал: „Нашето драгоценно отечество ще се нуждае от достойни хора, които да го водят по пътя на благоденствието, така щото да бъдем равни на другите европейски народи.“ Е, днес достойни и образовани хора нашата България ражда и те действително биха могли да я поставят наравно с останалите страни. Но само част от тези хора остават у дома и помагат на отечеството си да процъфти. Останалите заминават в чужбина да търсят късмета си. Оказва се, че и днешните времена не са много по-различни от онези, в които ти живееше, Апостоле – майките и бащите отново плащат кръвен данък – почти същия като онзи, срещу който ти и твоите съмишленици се борихте навремето. Само че днес никой не влиза с взлом по домовете и не откъсва със сила децата от прегръдките на техните родители. Подобно действие вече се счита за насилие и незачитане на човешките права. Затова кръвният данък се събира по нови методи: пред способните хора стои възможността за по-добро развитие в чужбина, затова те сами пожелават да отлетят в името на благоденствието – своето и това на страната си. Почти няма българско семейство, което да не е изпратило на летището поне един свой близък. И никой няма правото да съди поелите към чужбина, защото всеки човек е свободен в избора си. Именно такова е едно от лицата на свободата днес – случващото се до голяма степен повтаря миналото, но разликата е, че сега ние сами избираме да напуснем родината. Защото в крайна сметка сме свободни хора.
Апостоле, пишем ти писмо от 21 век. Ние, които нагло твърдим, че сме патриоти, милеещи за България, а в същото време допускаме подрастващите да не познават историята на родината си. Колко ли разочарован оставаш, когато чуваш своето име или това на твой съмишленик, произнесени от младежките уста не за прослава на вашите подвизи, а за възхвала на успехите на някой спортен отбор! Колко са тези родители, които разказаха на децата си за живота и делата ви? Колко ги доведоха да поднесат цветя пред паметниците ви? Дори има български градове, в които се е зародил навикът училищата да се назовават не с имената на техните патрони (вашите имена!), а с някакви числителни редни – първо, осмо, шейсет и второ, сто и пето… Сигурно това ти се струва странно и се питаш дали не се страхуваме, че ако споменем имената ви, няма да можем да разкажем нищо за вас? Или вероятно осъзнаваме, че бихме омърсили паметта ви, щом ви споменем с продажните си усти? Или може би любовта към парите до такава степен е замъглила съзнанието ни, че вече умеем да говорим за света, единствено споменавайки числата?
Апостоле, още ли мислиш, че заслужаваме онази свобода, за която ти и твоите съмишленици се борихте? Ние, които понякога поставяме своето благо на първо място, мислим как ще ни е изгодно най-вече на нас. Дори сме склонни да намираме свободата, от която се нуждаем, не в нравствените ценности и не в мъдростта от вековете, а в парите, властта и материалната изгода. А щом чуем думата „независимост“, отново я тълкуваме единствено, както на нас ни е изгодно – важно е ние да не зависим от никого, но дали не сме премазали някого другиго по пътя към щастието (нашето лично щастие!), това слабо ни интересува. Без да усетим сме се превърнали в тълпа от отделни единици, населяваща педя земя; все искаме да имаме власт над другите, но в стремежите си да го постигнем не усещаме, че изпускаме от контрол собствения си живот. Знаем отлично как да съдим другия за действията му, но съвсем не ни се иска да си признаем собствените грешки, понеже си мислим, че така ще се покажем уязвими.
Сигурно вече се питаш, Апостоле, защо ти изпращаме това писмо – да се оплакваме от тъжната действителност, която сами си създадохме, или да те молим да ни дадеш някакъв знак, който да ни поведе към промяна? От толкова години ни наблюдаваш накъде вървим, сигурно отдавна си се досетил и докъде ще стигнем. А пък ние те първа започваме да го осъзнаваме. Нека все пак ти отговорим – пишем ти това писмо само за да ти поискаме прошка. Затова, че позволяваме на глупостта да бъде по-силна от нас. Затова, че понякога по собствено желание отказваме да се борим, защото не виждаме смисъла – знаем, че никой никога няма да оцени усилията ни. С право може би ще попиташ защо ни е толкова важно да търсим чуждото признание? Нима ти очакваше някой да те поздрави за делата ти? Нима искаше да се превърнеш в икона, да ти вдигат паметници, да ти посвещават стихотворения, разкази, дори цели книги, хората да говорят за теб с благодарност и уважение, да отделят от времето си, за да почетат паметта ти? Не, Апостоле, ти дори беше готов да зачеркнеш себе си в името на свободата. Затова днес ти искаме прошка, защото за нас струва прекалено много да се откажем от себе си в името дори на собствените ни мечти. Искаме ти прошка, за това, че често водим безсмислени борби срещу другите хора, но не ни стиска да поведем война срещу себе си. Защото сякаш не осъзнаваме, че най-страшният ни враг всъщност сме самите ние.
На днешния ден ти изпращаме писмо, не за да ти напомняме за бесилото, а за да ти кажем, че ти духом винаги си бил и ще бъдеш между нас. И както всички знаем – за мъртвите може само да се говори, на светците можем само да се молим… но писмата си, Апостоле, изпращаме само до живите хора!
Поклон пред делата ти!
Подпис: живеещите в 21 век
19 февруари 2022 година

Дежурен Редактор

Екип на Под Тепето - Наистина Пловдив

Вашият коментар

Back to top button
Изпрати новина