Кампанията „Европа вкъщи“ стартира на 30 април по инициатива на португалският град Фаро. Тя обедини гражданите на петнадесет града в цяла Европа, за да споделят как изглеждат по време на изолацията от COVID-19. Пловдив е градът, който се включи от България, а фондация Пловдив 2019 пое инициативата на проекта. В партньорство с Под Тепето и авторите Теодор Караколев и Георги Матов, представихме градът ни в 10 фотографии и авторски текст.
В настоящата рубрика „Европа Вкъщи“ ще ви представяме всеки един от останалите градове, текстовете и авторските снимки са предоставени от артистите на Фондация Пловдив 2019 в оригинал, за да бъдат преведени на български и достъпни за вас.
Днес представяме Каунас в Литва.
Ден преди учебният процес да бъде преустановен заради пандемията, се явих на националния устен изпит по литовски език. Говорих за две измерения – физическото и емоционалното – на чувството на самота, представено в литовската литература на 20 век. Към този момент аз лично, а и може би всички ние, не знаехме, че съвсем скоро ще сме поставени в условия на физическа изолация, която ще ни даде възможност на практика да усетим и емоционалната самота. Само след няколко дни и само за няколко минути глобалната карантина сви целия ми свят до един квартал на един полуостров. Не смея да се оплаквам – все пак има гора и ръце, които ме утешават. И все пак – страдам по нещата, които в момента не са част от настоящето ми. Нещо винаги липсва. Но вярвам, че ограниченията, които ни се налага да изпитваме в момента, всъщност определят новите измерения на общността ни и в крайна сметка ни учат да не остават незабелязани – грижовните ръце и горите около нас.
Спомням си, неотдавна, ще разхождах безцелно из Каунас и се вглеждах във всеки ъгъл, сякаш съм знаела, че скоро единственият начин да се изгубя в родния си град ще бъде въображаем. Вчера на стената ми социалната мрежа се появи снимка на булевард Свобода в Каунас, обсипан с цветя. Порази ме прозрението, че тази година няма да мога да седна на чаша кафе сред нацъфтелите нарциси на улицата. Списъкът ми с лични загуби може да продължи дълго, но това, което можем да открием като колективно знание заслужава много повече внимание. Усещането за общност, това е моето откритие: баба ми не може да си пазарува, затова отивам аз, с нейния списък написан на ръка; нощните клубове за затворени, но пък можеш цяла нощ да танцуваш на онлайн сета, който любимият ти DJ излъчва на живо; библиотеките не работят, но аз разменям книги с приятелите си; културните събития са отменени, но през прозореца отново мога да съм зрител на етюди съвременен танц; да не говорим за международния филмов фестивал на Вилньос, който се пренесе в дигитално издание за първи път в историята си… Изобретателността ни и това неописуемо чувство за заедност в тези така предизвикателни времена ме оставят зашеметена. Когато сме на разположение на другия сме по-обединени откогато и да е; тогава се завръщаме към общото начало.
Когато, миналата година, тръгнах на първото в живота си самостоятелно пътуване, направих съвсем съзнателен избор. Тогава се чувствах отчаяно самотна в един непознат град: жадувах да видя близките си и да усетя под нозете си познатите улици. Но с всеки изминал ден, самотата ми започваше да носи все по-голям и по-важен смисъл: започнах да оценям непроходените от мен улици на процъфтящия Берлин и факта, че единствената интимност, която можех да си представя бе връзката със самата мен. Нямах друг избор, освен съзнателно и с благодарност да приема условията на настоящия си живот. И сега, когато съм заобиколена от близките си и до мен са познатите улици, урокът е пак същият – да бъдем ангажирани към заобикалящото ни. Резултатът е ясен: рутината се преобразява в ежедневни ритуали, а животът по време на карантина – танц в каданс за известно време.
Ще дойде и този момент, когато хората ще могат свободно да изпълнят улиците, а времето, в което сме били разделени, ще бъде компенсирано от докосванията и шепота на любимите ни, но нищо повече няма да е същото. Защото ние ще сме различни – по-силни като общност и с очи широко отворени за красотата, която ни заобикаля.
Текст: Jorė Gritėnaitė
Снимки: Gabija Vainiutė
Превод Гина Кафеджиян
