Доброволчеството- Любов над страха

Актуално Гласове Градът Живот Новини

Гергана Драгоева, специалност Парамедик I Курс

Отдавна мечтая да посетя Аржентина, Бразилия, Мексико и Перу…. Кога ли ще се осъществи моето мечтано пътуване или твоето мечтано пътуване, няма кой да ни каже… Оставаме тук.

Преди точно година почувствах как вратите се затварят една по една. И не може да мръднеш. Плановете ти се рушат. Обхваща те страх за бъдещето. Страх за близките. Мрачни мисли.  Казваш си “Какво ни остава!?

В книгата на Виктор Франкъл “Човекът в търсене на смисъл” се разказва, че “на човека може да се отнеме всичко освен едно: последната човешка свобода да избере своето отношение при всякакви обстоятелства“, защото казва той “изправени пред участ, която не можем да променим, от нас се изисква да се възползваме от нея по най добрия начин, като се извисим и надраснем самите себе си.” Тоест ние имаме избор и решаваме как да изживеем, как да реагиране на това, което ни се случва.

Като повечето хора, в началото ме бе обзел някакъв панически страх. Но реших да бъда част от решението и да изляза на първа линия. Чух, че в Пловдив набират доброволци на няколко места. И постепенно се записах на всичките. Първо станах доброволец в БЧК, след това в Доброволно формирование “Пловдив 112”. И накрая се озовах в Центъра за Спешна помощ.

Доброволчеството те свързва с другите. Една от най-известните ползи от доброволчеството е въздействието върху общността. То ти позволява да се свържеш с твоята общност и да я направиш по-добро място. Дори помощта с най-малките задачи може да промени истински живота на хората в нужда.  Доказано е, че доброволчеството е полезно за ума и тялото, тъй като предоставя много ползи, както за психическото, така и за физическото здраве. Помага да се противодейства на ефектите от стреса, гнева и безпокойството. Аспектът на социалния контакт, помощта и работата с другите може да окаже дълбок ефект върху цялостното ти психологическо благосъстояние. Измервайки хормоните и мозъчната активност, учените са открили, че това да бъдеш полезен на другите доставя допълнителни февомони в мозъка на човек, съответно усещане за удоволствие. Децата са открити, щедри и доверчиви.

С възрастта обаче на човек му се струва все по-трудно да се свързва свободно с нови хора и да дава от себе си без да се съмнява, че ще бъде използван.

Което може да е парадоксално, защото колкото повече даваш, толкова по-щастлив се чувстваш.

Първите две седмици в БЧК и “Пловдив 112” разнасяхме топъл обяд и пазарувахме за възрастни хора в екипи по двама. Запознах се с уникални хора, които отдавна са доброволци и са участвали в десетки спасителни мисии в страната, при пожари, наводнения и са се обучавали за всякакви критични ситуации и бедствия. Това ми се стори толкова яко, че в мен се породи мечта да се обучавам и аз и да стана смела и извисена, като тях.. Изпълнявахме мисии с гордост и чест. Деконтаминирахме се по строг протокол в центъра, давахме рапорт на ръководителя ни за свършеното.

Всеки ден след завършената мисия се чувствах изпълнена със смисъл и цел. Дори в контекста на тази криза, имах за какво да живея и да се боря.  И моя избор беше да живея и да обичам. Да давам обич на всеки човек, който виждам през деня и да се усмихвам.

Това го научих и от дядо Стоил, който ни чакаше пред блока с усмивка, подавайки ни в ръка почти цялата си пенсия и рецептата за лекарствата на жена му, която беше онкоболна… Тежко болна. Щом дядо Стоил може да се усмихва и да ни вдъхва надежда, обич и радост след всичко, което преживява – какво ни остава на нас младите и здравите!?

На обич, смелост и радост ме научи и един доброволец от Непалския Червен кръст, с който се запознахме на една международна доброволческа конференция онлайн, в която участвах, като представител на БЧК. Момчето бе глухонямо и ни разказа пред камерата с помощта на преводач, как е обиколил сам домовете на стотици глухонеми в Катманду за да ги предупреди за неизбежното нахлуване на Ковид 19 и как да се предпазят, защото те рядко гледали телевизия и новини, тъй като там не ги превеждали с жестомимичния език.

На тази конференция чух и разказ на едно момиче от Италианския Червен кръст, което беше видяло такива ужасяващи неща в тяхната спешна помощ. Помислих си, Боже от къде има толкова смелост това крехко създание!? Дали и аз бих могла някой ден да направя това?

На търпение ни научи баба Надежда, която чакахме да се покаже на терасата, след 40 минути викове от наша страна. Представете си две доброволки в бели найлонови костюми, с чанти храна крешящи и хрърлящи клечки по прозореца на първия етаж. Чудехме се вече да се смеем ли, да плачем ли, потни, жадни, задушаващи се под маските и шлемовете. Жената бе глуха и не чуваше звънеца. Но накрая ни видя и успяхме да и предадем храната и лекарствата, които беше поръчала да ѝ купим. Това ни направи много щастливи. Накрая на деня с моята колежка Сема се поздравихме, все едно бяхме стъпили на Марс за първи път. Гьоте е казал с много умисъл, че “Който не прави нищо за другите – не прави нищо за себе си“. Бяхме дали, а всъщност се чувствахме заредени.

 Научих, че двама мои приятели във Франция са загубили родителите си в една и съща седмица. Две двойки родители в две различни френски болници. Системата им изнемогваше. Френските болници бяха препълнени. Ако някой бе опитал да предскаже как ще протече Ковид кризата в България и във Франция и ми кажеше това нямаше дa повярвам. В сравнение с това, което преживяваха те там, ми се струваше, че България е на висота. Благодарение на пролетната дисциплина, на лекарите и даже, мислих си на доброволците, бяхме на прав път. Чувствах се горда, че съм част от това. Част от решението. Част от борбата и победата.

Навлязох най-дълбоко в доброволческата си мисия, като започнах да давам дежурства в Спешна помощ. Приемаха само мъже в началото, но аз успях да ги убедя да ме пуснат и мен. В този ден не подозирах, че завинаги ще обикна и ще се стремя към това място, където оставях всеки път сърцето си.

По време на дежурствата в Спешна помощ видях, че любов може да има и в най-бедните къщи и може да отсъства и у най-богатите. И най-вече видях едни хора, абсолютно героично и на пукна цялата система, напук на безумните условия, липса на консумативи, напук на малките заплати и най-вече на честата липса на уважение към тях да си вършат не само работата, а да вършат чудеса. Видях неколкократно как връщат човек от другия край на смъртта. Лекари, сестри, водачи на линейни, бодри, ухилени и готови за малки и големи спасителни мисии в града, в околните села и махали.

Стори ми се, че по-добре е да чуеш “ей ще ги и в…” към братята роми, но да видиш с очите си как баба Селифе няма да бъде оставена в махалата, докато не бъде убедена от екипа, че трябва да бъде закарана до болницата. А тя не иска и се инати! Замислих, се че един привидно любезен французин, но расист в червата си вече да ѝ беше казал учтиво “Да добре, Мадам! Разбирам, че не желаете да ходите в болницата. Няма проблем, подпишете се тук!” И на другия ден да е загубила вече крака си.

Българският водач на линейка и българският лекар може да изглежда на моменти суров, груб и прям, но остава до край във всяка негова клетка човек с доблест, мисия, дълг и огромно сърце.

Видях много самотни хора, които щом ни зърнеха вече се чувстваха по-добре. Или просто да толкова сами, че не им остава нищо друго освен да покажат болката си за да получат грижа и любов. Понякога ми се струваше, че самотните родители на емигрантите викат най-често Спешна помощ. По дяволите. Добре че се прибрах от чужбина!

В техните домове влизат истински лекари. Не пожарникари. Идват бързо. Преглеждат ги, обгрижват ги, медикират ги и не винаги по спешност. Абсолютно безплатно.

Замислих се за системата във Франция, където лекар рядко напуска болницата и пожарникарите транспортират пациентите до спешно отделение, където ще си почакаш. И за този транспорт получаваш тлъста фактура, освен ако наистина случая е бил спешен.

Това, което прави спешна помощ в България е велико и не съществува дори в страна, като Франция. В спешна помощ има такива борци за живот, които държат системата и я носят на гърба си заради хората и защото са хора. Големи хора. Дали клетва. Вдъхновяващи, неповторими, неразбрани, но доблестни човеци с огромни сърца. Героите на нашето време.

В Спешна помощ видях как млад лекар, наскоро дипломирал се, спасява пред очите ми 3 човешки живота за един ден.. Почти сам. Само той от висотата на 26те си години, водача на линейка и аз, от вчера доброволец. Само ние бяхме до него. Изпълнявахме всяка негова заповед и заръка. И не знам как успяхме, заради неговото величие, компетентност и воля да закараме един след друг тези 3ма човека, живи и спасени.

На края на деня крачих по асфалта със сърце пълно с любов и походка на супер герой. Когато си с безстрашни хора, ставаш смел. Когато помагаш на велики хора, се извисяваш и ти. Когато крачиш редом със герои, се чувстваш и ти самия малко герой. Може би доброволчеството повишава до някаква степен самочувствието, любовта към теб самия. Уж даваш любов. А си взимаш и за теб самия без да искаш. Правейки добро за другите и общността, ти осигурява естествено чувство за постижение. Ролята ти на доброволец, може да ти даде чувство за гордост и идентичност. И колкото по-добре се чувстваш със себе си, толкова по-вероятно е да имаш положителна представа за живота си и бъдещите си цели.

Доброволчеството ти осигурява усещане за цел. А както е казал Ницше, имаш ли своето «защо?» в живота, ще можеш да понесеш почти всяко «как?»

И днес имам нова страст към изучаването на нещо магично Парамедицината – овладяването на спешни състояния.

Имам огромна вяра, вдъхновение, уважение и признателност към всички хора  в Спешна помощ. Там работят неуморни и високо квалифицирани лекари, фелдшери, водачи на линейки, медицински сестри, парамедици, лекарски асистенти и сърцати санитари. Уникални хора, които заслужават респект. И нека не забравяме, колко са важни!

Аржентина, Бразилия и Перу още ги мечтая. Но днес знам, че понякога най-далечните пътувания се изразяват в личностния растеж и в създаването на топли връзки с хората около теб. И смелостта да се завърнеш към корена. Когато имаш кураж да отвориш сърцето си и да дадеш любов там, където си роден.

Любовта не е само да се влюбиш. Любов е да помагаш. Любов е да изслушаш вълненията на някой и да му кажеш добра дума. Любов е да нахраниш. И да стоплиш. Любов е да останеш. И любов е да си тръгнеш, когато трябва. Любов е да видиш истината и красотата в нещо незабележимо за всички, но ценно за теб. Любов е да вярваш в доброто у хората и да очакваш и да се надяваш на по-добро бъдеще, но и да работиш за него.

Любов е да продължиш да вървиш напред с твоите белези и рани и да се усмихнеш на хубавия ден. Любов е да дадеш шанс. Любов е да посрещаш гости и да отвориш дома си и сърцето си за другите. Любов е да даваш, без да очакваш. Любов е да следваш някаква идея и цел, която утре ще даде любов и светлина на теб и на другите.

Любов е да може да се скриеш понякога в мълчание и да свършиш твоето важно дело. Да виждаш сам в тъмнината и да вярваш на процеса за да изгрееш с по-голяма сила утре. Любовта понякога е за теб самия. Понякога е от теб за другите. Понякога е за нещо, което обичаш. Понякога е за този, който кара сърцето ти да прескача. Любовта е всичко и е навсякъде. Ще влезе там където е отключено и ще остане там където е чисто и непренаселено от стари чувства. Където може да спиш спокойно и да се будиш с усмивка. Където е весело, просто и естествено. От където може да си тръгваш за да отидеш далеч и където те тегли да се връщаш винаги.

Където има любов няма страх.

Понякога можеш да видиш чудеса и любов на най-неочакваните места.

Да срещнеш супер-герои в лицата на хвърчащи с линейки из града лекари, медицински сестри, парамедици и доброволци носещи храна по домовете на изплашени възрастни хора. Станах част от техните екипи, страхът се изпари и чувството за цел, принадлежност и значимост се появиха. Оказа се, че тези неща са много важни за един завърнал се в България имигрант. Ето, че и аз бях от смелите, героични спасители, които хората очакваха с поглед пълен с надежда. Понякога надеждата и любовта лекуват. Понякока един топъл поглед и добра дума може да стопли и най-измръзналите от самота души.

Почувствах, че нося толкова много любов в себе си и най-накрая има на кой да я дам. На моята общност, на моите хора, на моя град. Най-накрая си бях у дома! И можех да раздам себе си.

 

Споделете ни във:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.