На 3 октомври България преживя исторически момент. След десетилетия разговори и дипломатически усилия Гърция официално ни предаде тленните останки на цар Самуил. Те бяха транспортирани от Солун до София и положени в мраморен саркофаг в базиликата „Света София“.
Това безспорно е важно събитие за българската държава и историческата ни памет. И може би в такъв момент е редно да си зададем и един много по-неудобен въпрос: „Какъв е смисълът да връщаме историята си от чужбина, ако оставяме същата тази история да се руши пред очите ни тук, в България?„. Поставя го сдружение „Еко Етика“, което започва обществена кампания за събиране на информация, документи, снимки, свидетелства и предложения за опазване на историческото и природното наследство на Белащица.
Белащица – жива връзка с епохата на Самуил
Само на няколко километра от Пловдив се намира Белащица – село, чието минало е свързано чрез местната памет и преданията с една от най-драматичните страници в българската история.
Пловдивското село Белащица пази легендата за ослепените Самуилови войници
Според преданието именно ослепени войници от армията на Самуил поставят началото на днешна Белащица – село, което пази и един от най-старите действащи манастири в региона.
След битката при Ключ през 1014 г. войската на цар Самуил претърпява тежко поражение, а голям брой пленени български войници са ослепени по заповед на византийския император Василий II. Местното предание свързва част от тези войници с района на днешна Белащица и с византийския военачалник Никифор Ксифий. Именно тази легенда е съхранена в местната памет и е част от разказа за произхода на селото.
Но тук има и материално наследство, което не принадлежи само на легендите. Една от най-ценните забележителности на Белащица е манастирът „Св. великомъченик Георги Победоносец“, чието начало църковната традиция поставя през 1020 г. – само няколко години след смъртта на цар Самуил. Това означава, че говорим за обител с над хилядолетна история. И тя днес се руши.
Манастир на повече от хиляда години – със стена, която пада
Снимките, направени на място през 2026 г., показват състояние, което трудно може да бъде наречено нормално за обект с такава историческа, духовна и културна стойност. Голяма част от масивната каменна зидария е разрушена. На места липсват огромни участъци от автентичната зидария- стената е като проядена от гигантска паст на митичен звяр. Камъни, тухли и строителни останки лежат натрупани там, където са се самосрутили преди години. Става дума за стара каменна конструкция с изключително масивни зидове, на места с дебелина около и над метър.
Проблемът не е възникнал вчера. Още през май 2020 г. е публикувано предупреждение, че северното крило на манастира е в критично състояние и съществува опасност от срутване. Тогава е съобщено и за вече свлякла се част от зида. Четири години по-късно, през 2024 г., положението продължава да е същото. Публикация от мястото отново съобщава, че подпорната стена е паднала и от години стои неремонтирана.
Днес сме в 2026 година. Това означава, че проблемът виси от поне от шест години. Стената продължава да стои разрушена, а въпросът вече не е „Знае ли някой?“, а „Защо никой не е решил казуса?“. Другият е „Пука ли му на някого въобще?“.
Трябва ли манастирът действително да рухне, за да започне действие?
Когато става дума за сграда с подобна история, не може да чакаме последната стена да падне, за да започнем да търсим виновни. След едно сериозно срутване възстановяването вече не е консервация. Тогава историческата материя е загубена. Не може след десетилетия да изградим „копие“ и да твърдим, че сме запазили наследството си. Историческият паметник се пази преди да рухне.
Законът предвижда отговорности
В България съществуват институции и механизми за опазване на недвижимото културно наследство. Отговорността не е само на една страна.
В зависимост от собствеността и статута на конкретния обект отношение имат собственикът или ползвателят, Министерството на културата, Националният институт за недвижимо културно наследство, съответните инспекторати, общинската администрация и други компетентни органи. Точно затова днес трябва да бъдат зададени конкретни въпроси:
Извършено ли е официално обследване на сегашното състояние на Белащинския манастир?
Има ли актуални предписания за аварийно укрепване?
Има ли одобрен проект?
Има ли осигурено финансиране?
Кой трябва да го изпълни?
Кога започва реалният ремонт?
“ Не ни трябва поредното писмо между институции. Не ни трябва още една преписка. Трябва да се спаси сградата“, коментират от сдружение „Еко Етика“.
Не може да бъде подмината и отговорността на църковната институция. Манастирите и църковните структури стопанисват имоти, получават приходи от различни дейности, наеми, дарения и такси и разполагат с възможности да кандидатстват за публично финансиране за ремонт и възстановяване на културни ценности. Никой не твърди, че средствата са неограничени. Но когато става дума за обител с над хилядолетна история, обществото има право да попита:
Как манастир с подобно значение може години наред да стои с разрушена масивна стена?
През 2024 г. представител на Пловдивската митрополия съобщава, че има съгласуван проект за ремонта. Две години по-късно логичният въпрос е е какво се случи с този проект? В момент, в който в църковния живот публично се обсъждат вътрешни конфликти, дисциплинарни производства и отлъчвания, не бива да забравяме, че една от основните отговорности на Църквата е да пази храмовете и манастирите, поверени на поколенията преди нас. Защото тези сгради не са само имущество. Те са част от паметта на България.
Хилядолетният чинар – още един символ, който губим
На съвсем кратко разстояние от манастира се намира един от символите на Белащица – огромният стар чинар. Дървото от поколения е част от местната история. За него се посочва възраст над хиляда години и то отдавна е едно от най-разпознаваемите природни богатства на района.
През 2024 г. местни жители алармират публично, че чинарът започва сериозно да съхне. И тогава се случва нещо, което едновременно дава надежда и показва колко сериозен е проблемът. Местните хора започват сами да събират средства. С малки дарения от жители, приятели на Белащица и местни фирми се организира акция за изграждане на водно трасе до дървото, за да бъде осигурена необходимата вода и да се направи опит то да бъде спасено. Хората не чакат някой друг. Събират пари. Намират материали. Организират работа. Правят каквото могат, защото дървото е тяхно, не като натурален акт, а като памет. Към края на 2025 г. състоянието на чинара вече е изключително тежко. На направените през 2026 г. снимки голяма част от огромната му корона е напълно без листа и изглежда изсъхнала.
„Чинарите“ са защитена местност. Но само на хартия ли?
Белащица притежава още едно изключително природно богатство – естественото находище на източен чинар. Именно за неговото опазване през 2011 г. Министерството на околната среда и водите обявява защитена местност „Чинарите“. Официално посочената цел е опазването на едно от малкото естествени находища на източен чинар в България. Тоест държавата е признала официално стойността на това място. Въпросът е какво следва след поставянето на думата „защитена“.
Местни жители от години сигнализират за занемаряване на територията, липса на нормални санитарни условия, нерегламентирани събирания, отпадъци и вандализъм. На места вместо природен парк посетителят се сблъсква с пространство, което изглежда изоставено.
„Това е недопустимо. Защитена територия не означава просто определени граници върху карта. Тя трябва действително да бъде пазена. Сега няма тоалетна. Няма контрол. Няма нормална среда за посетители. Когато около исторически и природни забележителности няма елементарна инфраструктура, резултатът е предвидим. Няма обозначени туристически маршрути. Няма достатъчно информационни табели. Няма нормална ориентация за човек, който не познава мястото. Няма изградена цялостна система, която да свърже манастира, стария чинар, Чинаровата гора и останалите исторически обекти. А когато няма и санитарни условия, части от гората започват да бъдат използвани като импровизирана тоалетна.Това не е „малък битов проблем“. Това показва, че към мястото няма цялостна политика“, разсъждават хората от селото.
А само на няколко метра се руши още един исторически обект
До чинара и манастирския комплекс се намира и старата сграда, която местните свързват с някогашния сарай на Рустем бей. Сградата е на приблизително 150 години и съдържа архитектурни и художествени елементи, които трудно могат да бъдат видени в обикновена селска къща – резбовани тавани, фризове, стенописи и характерна възрожденска архитектура. През 2022 г. Министерството на културата започва проверка именно след публикации за тежкото ѝ състояние. Тогава е установено, че сградата не фигурира в списъка на паметниците на културата, а статутът ѝ остава неустановен. И това е част от проблема. Докато институциите изясняват кой какъв статут има, времето върши своето.
“ Изводът е, че в Белащица на практика на едно място има всичко необходимо за създаването на изключителен исторически, природен и образователен маршрут. Но такъв маршрут почти не съществува. Съществуват отделни статии. Отделни снимки. Отделни истории. Отделни сигнали. Отделни институции. И почти никаква координация между тях. Не искаме да търсим виновник, а искаме да намерим решение. Отговорността вероятно е разделена между множество институции, собственици и администрации и точно затова те трябва да се съберат на една маса. Необходимо е да бъде направен общ план за опазване и развитие на историческото и природното наследство на Белащица. Не след десет години.Сега. Защото историята не е само повод за гордост. Тя е задължение. Лесно е да говорим за великото минало на България, да разказваме за цар Самуил, да поставяме венци, да организираме церемонии. Много по-трудно е да пазим онова, което историята е оставила в ръцете ни. Поколения българи са воювали, строили, създавали храмове, манастири, селища и култура. Нашата задача не е да живеем единствено със спомена за тях. Нашата задача е да предадем наследството им нататък“, подчертават от сдружение „Еко Етика“.
