Петринел Гочев: Когато не съм сигурен накъде да тръгна, вземам Библията

Петринел Гочев е част от Националните есенни изложби в Пловдив. Художник с богата биография и множество изложби през последните повече от 3 десетилетия, в тазгодишното издание, което се провежда под наслов „Приземяване“, той представя серия тушови пейзажи, серия пастелни творби, част от които на библейска тематика, както и няколко пластики – творби, правени в последните няколко години.

Освен с живопис той е и известен театрален режисьор, с опит в сценографията и кинорежисурата. Той вече е участвал в рамките на Националните есенни изложби преди 2 десетилетия. Продължава да работи активно, като до 5 октомври можем да видим негови творби и в София, в галерия nOva Art Space на ул. „Съборна“ 3. Петринел Гочев разказа повече за работата си за читателите на „Под тепето“:

– Как избрахте творбите, с които участвате на Националните есенни изложби?

Представям сборни работи, като тушовите пейзажи са от периода 2020-2022 година, а по-големите пастелни неща и скулптурата са след като Галина Лардева ме покани да участвам. Не съм човек, който работи концептуално изложба, т.е. да хващам една тема и да я разработвам така че образът, произведенията, да представляват знаците на някаква идея. Опитвам се да правя произведения на изкуството, всяко от тях да е самостойно.

Разбира се като се тръгне в някаква посока и темата се окаже благодатна, аз не се спирам. Това донякъде създава усещането за цялостна концепция, но това са артистичните търсения. Понякога материалът е предизвикателен, понякога има нужда и да се прави отстъпление, и като се върнеш пред статива, отново се появява нещо особено. Има нещо такова при тая повторна първа среща – добре човек да си почине, за да се появи някакво зареждане.

– В контекста на професионалния ви път, с опит като режисьор в театъра, и в живописта – мисля си, има ли там това оттегляне и връщане с ново око към съответното изкуство като цяло?

– Този ритъм на активност и след това почивка в театъра също е заложен.  Случвали ми са се ситуации от едни репетиции да влизам в следващи – това е адът. Там изтощението е много голямо, защото работиш с много хора, 5-10 човека актьори, отзад зад сцена има още хора, които косвено също участват в репетициите. Да работиш с голям екип е доста изтощаващо. Така се каже просто трябва някаква пауза, трябва да вземеш дъх.

Има един такъв особен ефект, когато мине премиерата, лягаш да спиш и започваш да сънуваш работата. Това продължава при мен около 2 седмици, ти си вътре в нея и насън. Буквално има едни 4-5 дена, в които си извън играта.

Аз започнах от живописта – театърът е следствие за мен. Още като художник едни от първите опитности които открих и се задължих да бъде така е, че трябва да има цикъл работа – почивка – работа. Дори в рамките на самия ден трябва да е така. Това ме изненада, като установих, че програмата в училище, която е 45-минути 10-минути почивка, е перфектно създадена от някой, който е знаел какво прави. Защото 45 минути е времето, в което може да имаш концентранция. Ако пренебрегнеш почивката, уменията ти започват да спадат, накрая ти си тотално изтощен.

– Връзка между театъра и живописта виждам в тушовите работи – на мен ми изглеждат като театрална сцена, нещата сякаш са подредени като на сцена в театъра.

– Това влияние е неизбежно. Можем да кажем също, че големите художници от Ренесанса, Барока и по-късно, те са били много добри режисьори. Като видим една картина на Караваджо, Ботичели, на Тициан, Нощната стража на Рембранд… Това са едни доста добри режисьори. Те показват един спрял кадър като от филм – нещо, което се е случило, което в момента се случва и едно очакване какво ще се случи нататък. Това даже, според мен, е една съвсем осъзната идея на зрелите периоди на живописта, на Високия Ренесанс.

Кое на кое влияе е трудно да се каже. Актьорите ми се дразнят понякога, защото съм много прецизен. Не само като игра, но и като визуална композиция – аз понякога ги свалям в салона да видят за какво става дума в даден момент, защото има значение кое как се вижда, в какво отношение е спрямо зрителната зала и ъгъл. Те разбират, че това е много голямо значение, защото човек възприема повече от 70% от света с очите.

– Интересно при тушовите работи е, че сякаш има някаква естествена покана към зрителя да влезе в това пусто пространство. Има обекти или места, за които ни е любопитно дали има някой там, но те са празни – доколко е емоционално и доколко рационално това конструиране на работата?

– Съвсем целенасочено е. Понякога като имам подтик да „пусна“ някой да ходи по този пейзаж си казвам – не, не. Нямам конкретна и ясна идея, която да дам като код за прочит на тея пейзажи.

Аз, когато рисувам, съм в особено състояние, особено вълнение ми създава тази равна повърхност – подредена, с едни плочи, по които има някакви следи от някъв живот и някакво небе, което пък е хаотично с неговите форми. Този контраст между подреденото и хаоса много ме предизвиква и ме зарежда. Мога да направя безкрайни варианти на това, на една повърхност на която е текъл някъв живот и в същото време – небе, където всичко е променливо във всякаква част от секундата.

– Друга част от изложбата са творбите с библейски теми и съвсем различна техника.

– Техниката е нещо, което много ме вълнува – тя може да е проблем, но и може да е източник на вдъхновение. В 7 клас бях на изпити за художествена гимназия, и на цветната задача едно от момичетата работеше с маслен пастел и беше абсолютна вълшебница. Аз не можех да разбера как го прави – гледах я в ръцете, тя не крие, но не знам как го прави. Беше вълшебна и винаги ме е било страх от тоя материал, който уж е много детски – децата рисуват с него. Много-много художниците не го обичат. Но преди 2-3 години си купих една кутия и реших, ще се втурна да разбра как Виктория го е прави това. Всъщност тя не стана художник.

И така започнах с пастела, а това е крайно благодатна, но и трудна техника. Много ми хареса това, че цветът ти е в ръката, не е като с четката, да имаш посредник. Ти можеш и с ръце да работиш, ама ако трябва да сме изрядни, да е точно по техниката и да вземем всичко с нея, това е технологията. А пастелът е в ръцете ти – парче цвят, което в някъв момент от топлината даже се размеква.

По отношение на сюжетите – когато не съм сигурен накъде да тръгна, вземам една библейска тема. Това са вечни математически задачи, в които всеки може намери вдъхновение. Когато си харесам нещо, проверявам текстовете, ровя се в тях, за някакви детайли, които са ми убягнали.

А когато започнеш да работиш в тая посока, най-сладкото и вдъхновяващо е, че се равняваш с най-големите. Те са ни оставили неповторими решения на тези задачи и започваш да се сравняваш с тези смайващи образци. Това е някакъв опит да се качиш на един влак, който знаеш, че ще те зареди. Много обичам да влизам в библейските сюжети.

Преди много години направих такава изложба в галерия „Средец“ на Министерство на културата, казваше се „Еврейски сюжети“, тъй като всичко бе по Стария Завет. Една ваша колежка журналист ме попита: „Кого го интересува това“? Те бяха едни огромни платна с тушова техника, но цветни.

Изведнъж се оказа, че имаше интерес, стана изложба на месеца, имаше много посещения – оказа се, че тя не е права, а хората ги вълнуваше това.

Това не е хвалба, а показателно, че когато се вижда и разпознае вълнението у автора и усилията му в нещо да въплъти някакъв образ, тази работа немимуемо ще въздейства на зрителя.

– Библията наистина е изключително съдържателна, а сякаш в съвремието се гледа леко пренебрежително.

– Така е. Единият от представените сюжети е един, който малко е интерпретиран – за Валаам и магарето. Хареса ми и тогава се зарових да чета. Попаднах на трудове на тема магарето в Библията. Магарето – или осел, това не е руска дума, а църковнославянаска – има значение дали е мъжко, има съвсем различно значение, ако е женско

Женското носи смисъл на благородство и успех в духовния път. Едно е да е магарица, друго да е майка с магаренце. И си казвам – това е безбрежно.

Изглежда много благодатен образ. Човек може да си помисли, че всеки се е занимавал с тая тема – и Павел Койчев, и Любен Зидаров, при него всичко беше в магарета, и Златю Бояджиев.

Но освен благодатна тема за живописна интерпретация, тя има особен смисъл, Защото сложим ли едно магаре до един кон – конят е изящен силен, а магарето е едно схлупено животно. Но всъщност, като изследвах темата „магаре“ – оказва се, че – да, така е, но в голямата книга на живота конят е символ на война, на клане, на грозни победи; магарето е символ на мира. Мъжкото магаре е символ на една друга линия в тая история. А и Иисус влиза неслуайно на магаре в Йерусалим – защото носи мир. И тея неща имат смисъл. Ето това са библейските сюжети, една безкрайна философска, емоционална история, която те държи буден и не те оставя.

– Представяте и няколко пластики в изложбата. Какво е по-различното в работата с тях?

– Глината или пластичният материал е първият, който, откакто се помня, е бил в ръцете ми. Аз почнах да моделирам преди да почна да рисувам, тя е за мен начинът по който започвам да мисля нещата. Винаги, когато тръгна да рисувам, минавам през нея.

Когато си говорихме с колегите на откриването – имаше доста млади художници – по една или друга причина те не са имали тая опитност, имат малко, половин година, работа в скулптурните ателиета, но това е. А тя е добър начин да се изследват много неща – светлина, форма, пространство, съотношенията между обектите.

Друг въпрос е, че фигуративното изкуство днес е по-скоро рядкост, а това е средство да ти помогне как да работиш с конструктивното изграждане на творбта. Например една сграда я довършва архитект – но отдолу е инженер конструкторът, който прави основата – изграждането на една картина е подобно. Скулптурата и работата с пластичен материал може да доведе до следващата крачка – как тая конструкция да бъде облечена, как да бъде скрита, хем да държи цялата форма, да е изправена, но и да скрием някак бетона.

И ние хората сме изградени от скелет, но не живеем в кости, ние сме сложен механизъм, имаме кожа, коса. Така глината много помага в това как да изградиш картината.

– Споменахте за срещата на откриването на Националните есенни изложби с други художници. Какво е по-специфичното на този формат, на комуникацията с други творци?

– За първи път съм участвал тук през 2004 година, като тогава куратор беше Петър Змийчаров. Тогава все още всяка година имаше различен куратор. Не казвам, че това е по-добре – сега виждам как има едно цивлизоване на тея изложби от човек, който познва много добре механизмите им. Сега е една голяма благодат, художниците сме добре обгрижени като благородническо съсловие. Изключително е приятно и създава много добра среда за тесен контакт с хора, които иначе няма да видиш и да знаеш, че съществуват.

Ние сме различни поколения – не може да поемеш целия поток от всичко, което се случва. Изведнъж в рамките на няколко дни се оказваш в близост с хора, които никога няма да срещнеш, или ще се случи при съвсем други обстоятелства. В този формат страшно бързо си ставате много близки. Понеже сме художници, темата изкуство веднага изплува и е разчепквана в невероятни посоки, в които сам иначе не може да тръгнеш.

Седяхме едната вечер до 4 вечерта да разсъждаваме над темата възможно ли е хуморът да влезе ударно в класическата форма на живопистта.

През 2004-а беше един страхотен екип – Андрей Даниел, Любен зидаров, Пенчо Добрев, Кольо Карамфилов, Краси Добрев… В една стая тогава спахме със Змийчаров и Андрей Даниел, и тогава в стаята вече след като си бяхме легнали, продължаваме да говорим за изкуство, някой подхвърля тема и се почва. Сега беше същото – Галина Лардева ни беше сложила в страхотен хотел с двор, като там стояхме на едни бири до 4 часа. И сутринта в 8, едва сме поспали малко, пак бяхме всички на дворчето и се почнаха пак същите теми. За мен това е най-ценното.

Разбира се, това е много важен формат на всякакъв вид преглед какво се случва. Това е много хубаво, че се случва в града, защото знаем тук безпощадната пловдивска публика. Тя е отгледана, култивирана и има нюх. И е критична. Това те кара леко да си на нокти. Това е един тип съизмерване, от което художникът има нужда, защото е важно – да не си затворен в ателието и да си мислиш, че си постигнал много, или не си постигнал нищо, а трябва да се измерва това. Но една такава реална среща ти дава много ценна обратна връзка.