Окопалите се в Народното събрание си служат с аритметика на отчаянието, казва художникът
Или подценяват хората, или разчитат на вдебиляването голяма част от населението, смята Иванов
Художникът Правдолюб Иванов се завърна в родния си Пловдив за откриване на самостоятелна изложба „Какво виждаш“ в галерия Sariev Contemporary. Експозицията събира картини, колажи, снимки, инсталация и видео, част от които са посветени на събитията в страната и отразяват активната позиция на автора, която той изразява вече четири месеца в протестите срещу властта. Той е сред най активните участници в недоволството срещу властта, като някои от лозунгите му намериха място на страниците в куп световни медии. С Правдолюб разговаря Иво Дернев.
– Откриваш изложба в буйни времена, а до голяма те присъстват в нея. Какво искаш да кажеш на хората, които ще дойдат да видят работите ти в галерия Сариев?
– Да, времената наистина са буйни. Много странно, че през 97-ма година в деня, в който се извършват атаките на Народното събрание, аз съм в откриване на самостоятелна изложба. Отидох, открих набързо и се върнах пред парламента, за да протестирам. На днешна дата е същото- вървят студентски протести. Това е съвпадение, не е нарочно, защото малко или много изкуството е нещо отделно от протеста. Въпреки че, както виждате, има работи, които са свързани с онова, което се случваше пред Народното събрание в последните месеци. На мен не ми се иска изложбата да бъде гледана през протеста. Нямам нищо против протестът да бъде видян през изложбата. Но макар, че са свързани с протестите, работите са част от изложбата, чиято по-голяма рамка е всъщност една игра, едно репликиране, абсурдизиране, преобръщане на популярни слогъни, девизи в изречения, които синтезират до някаква степен парадигмата на модернизма и като цяло на модерното изкуство и на съвременното изкуство след Втората световна война. Като less is или What you see is what you get. Всички тези фрази по един или друг начин са тръгнали или се свързват с това, което разбираме под съвременно изкуство. Аз правя един опит за тяхната промяна или допълване, отричане. Та в този контекст на това, че няма абсолютни истини, се разполагат и двете работи, свързани с протеста. Така виждам аз връзката с протестите и останалите неща. Изложбата се казва „Това, което виждаш“. Като част от тази фраза- това, което виждаш, не е това, което получаваш. Подменена е с отрицателна форма.
– Във видео работата ти Черни балони има звук, който наподобява индиански боен възглас… 
– Видеото направих по време на демонстрация с черните балони. Черните балони не са по моя инициатива. Някои от протестиращите два дни подред носеше балони- единият ден бяха бели, на другия ден – черни. Буквално минавайки през Народното събрание видях тая невероятна картина с отцепено народно събрание от дълга редица полицаи, пред тях заграждения. Това, което преживяваме вече 4 месеца- полувоенно положение в центъра на София. Обаче в такава милитаризирана зона, разделяща протестиращите от сградата на Народното събрание, съвсем свободно се рееха тези стотици черни балони. Просто спрях и ги снимах. Моята авторска намеса освен заснемането бе да разтегна действието на тази панорама със 75 %. Тоест звукът и картината са забавени значително, драматично. Това, което обаче се случва с картината, е коренно различно от това, което се случва със звука. Понеже няма движение- полицаите са абсолютно статични, стоят мирно, а протестиращи няма, не се виждат. Няма усещане за забавено действие. Самите балони носят характер на едно бавно летене. Драматичната промяна е със звука. Забавянето от 75% е странен хорър, сбор от звуци, които на места наподобяват някоя Вагнерова опера, някакви звънци. Наистина много интересно се получи. Без да съм добавял ефекти. Един колега ме пита кой е писал музиката, прилича на сложен саунд инженеринг. Всъщност е този грохот, който всички, които са били на протеста или са го гледали на кадри, са чули, но забавено и разтегнато. Звучи като рев на оплаквачки, на места е като опера, като вопъл, стенание. Аз го намирам за много интересен ефект.
-Мислиш ли, че в тези смутни дни много творци бягат от провокацията, въпреки че имат мнение? Дърпат се на страни по една или друга причина и не се опитват да отправят послание към хората… 
-От една страна това е нормално, след като си бил 50 години в една силно идеологизирана ситуация, в която изкуството е брутално използвано като инструмент на тази идеология. В тази изложба например двете работи, свързани с протеста, при все, че са абсолютно директни и конкретни, трудно биха могли да бъдат асоциирани с конкретно събитие, сами по себе си не носят партийно или политическо послание. Според мен те въздействат повече от едно директно посочване на добри и лоши. Едната ми работа „Инструменти” включва трите проявления на един и същи лозунг през различни медии. Във видеото пък отсъства страната на протеста, има само този скован бетониран образ на властта, между който летят тези мрачни, черни балони. Това е образ на властта в един по-скоро поетичен облик. Аз лично не виждам себе си като художник, който да работи с агитационно послание. Разбира се, в „Инструменти” чуждият вестник има статия за конкретното събитие с дата и година. Тоест може да се прочете с какво събитие е свързано, но толкоз. Нямам притеснение да кажа, че някакви работи са продиктувани от конкретни политически събития. Правил съм неща, които са стартирани от шока от войната в Югославия. Преди две години направих работа, предизвикана от събитията в Египет, Тунис. Това, което ти дърпа спусъка, може да е типично нормално политическо събитие, сблъсък. Но се опитвам резултатът да бъде по-широк, по- времево устойчив.
-Публикувахме архивни кадри от протестите преди 23 години, студентската окупация на ПУ тогава. Няма абсолютно никаква разлика в посланията, с малки разлики. Това означава ли, че 23 години нищо не се е променило? Различна е единствено средата, съвсем визуално.
– Нищо не се е променило, защото всички преживяхме един преход, в който промяната беше отлагана. Всъщност преходът беше дълъг мъчителен и несправедлив, защото никой не искаше да преживее промяната. Комунистите не пожелаха да се променят, освен името си. Демагогията, с която сега боравят, е абсолютно същата, с която и преди боравеха. Обвиненията срещу студентите са абсолютно същите. Естествено, че няма разлика. Те се учудват защо викат „Червени боклуци”. Просто е- защото не се промениха. Не станаха социалдемократическа партия. От друга страна, хората също не пожелаха да се променят. Много е лесно, но неправилно да казваме, че политиците са лоши, а ние сме добри. Не. Те са функция на нас. Те са точно толкова корумпирани, колкото и ние. Това беше принципът на комунизма- позволявай им дребни престъпления, за да можеш да си позволиш големи. Хората нямат никаква инициатива. Никакво желание да вземеш живота си в собствени ръце. Това, на което ни научи социализмът, е, че не ние отговаряме за собствения си живот, а друг отговаря. И този, който не прави опити да направи живота ни добър, е лош. Ако го направи по-добър с цената на заем, да речем, който поколенията ще плащат, е добър. В този смисъл 23 години беше отлагана промяната. Много се надявам сега да се случи. Страшно съм обнадежден от студентите. Може би посланията са същите. Аз си спомням, че тогава бяха 50 човека, които бяха окупирали университета. Сега са 300. Много повече. Много повече университети се включиха днес. В Академията бяхме 15-20 човека, които окупирахме тогава и спяхме там. И тогава, и сега протестират хора с надежда. Отчаяните, обезверените не протестират.
-Ти си обнадежден. Има ли нещо, което те притеснява все пак? 
-Много дълго продължи. Виденов го свалихме за 3 месеца. Сега вече 4 месец няма развитие. Правят се абсолютно на нечули, невидели или разпространяват лъжи. Това, което ме притеснява, е, че срастването им с властта деструктира напълно държавата. Притеснява ме, че в момента няма държава. Ако Конституционният съд, който е законовата котва на държавата, е толкова ненормален, че взима решение, според което един човек е по едно и също време на две места. Ако същият този Конституционен съд реши преди години, че Ахмед Доган не е в конфликт на интереси за хидрохонорара по времето, когато е депутат, за строеж, който е платен от държавата, при това със заеми. Очевидно няма държава. Това ме плаши. Плаши ме, че има разграждане, което след това трудно може да се оправи. Рано или късно това правителство със странен произход и поведение ще си отиде. Какво става с пораженията, които са нанесени и които дълго ще тегнат. Няма работещи институции. Целта на хората, окопали се във властта в момента, е да направят така, че всички да мразят всички политици. Защото те имат твърд електорат и купени гласове. Колкото и да са малко, техните привърженици не се замислят какви са те, защото нямат скала за морални ценности, през която да ги оценяват. И това е действие подобно на мухите. Как се хранят те? Мухата няма зъби, не може да отхапе храна. През хобот плюе слюнка, специален ензим, който разгражда храната, втечнява я след това я изсмуква. Това, което властимащите в момента правят, е точно като мухите. Те втечняват, разграждат, ерозират малкото останала социална тъкан и отношение между хора, власт, институции, политици, съд, полиция. Тоест всички елементи на едно нормално общество биват втечнени през отвратителен начин на политическо говорене, отвратително политическо действие, отвратителна преса, медии, които втечняват нормалността на тая държава само за да могат да изпият властта през хоботчетата си после.
-Какво може да те накара да се откажеш да се бориш?
-Да се откажа? Нищо. Това, което ме е спирало, е това, че имам детенце. Сега е на 5 месеца. Две деца имам и жена ми просто в един момент каза: Хайде стига. 3 месеца достатъчно всяка вечер си пред парламента. Помагай тук, защото изнемогвам. Битови препятствия ме спират, но това не е отказ. Тази аритметика, която предлага властта, броейки колко души точно са излезли на площада без да знаят, че зад тях стоят семействата им? Че зад тях стоят хора, които в началото излизаха 30-40 хиляди души всеки ден? Че на четвъртия месец вместо 30 хиляди души сме излезли 300, останалите 29 хиляди и 700 са се влюбили в тях? Тази аритметика аз наричам аритметика на отчаянието.
– А не се ли страхуваш от явления като Новия политик?
– Това е един странен проект ясно на кого. На тези, които аз наричам отвратителните. До толкова дискредитиран човек, превърнал се в символ на слугинската журналистика. То не е и журналистика, не ми се иска да употребявам нецензурни думи. Но наистина няма друг като него до такава степен да въплъщава всичко най-отвратително, което българските медии през тия години са натворили. И точно този човек да го хвърлиш в политическа битка за нравственост е меко казано странно. Те имат огромни мозъчни тръскания, които измислят изненадващи ходове. Как точно смятат да постигнат? Това е или подценяване на хората, или много добре познават пълното вдебиляване на голяма част от населението и разчитат на него. Вероятно и е това. Трябва наистина да смяташ, че хората са идиоти, за да започнеш проект с този човек, представяйки го като морален стожер и носител на едно ново политическо начало. Не е никак радостна картината на страната. Ще видим какво са ни подготвили сценаристите. Според мен ползват и външно ноухау, северно. Мощно северно ноухау, което си сменя толкова често жанровете.
-Ако не друго са интересни времена. И все пак си оптимист?
-Такъв съм. Вярвам, че рано или късно добрите неща трябва да победят. Няма начин. Няма как.
