Войната, която не трябва да бъде забравена!

Димитър Герганов

       Помните ли 7 ноември? Манифестации, военни паради официална трибуна с партийни и държавни ръководители. Празник на болшевишката „революция”. На този ден по заповед на Ленин няколко хиляди метежници нападат Зимния дворец в Петроград, който е охраняван от рота кадети и женски доброволчески батальон! При такова съотношение на силите няма битка – пазачите се спасяват, както могат, а победителите се отдават на грабежи и тежък тридневен запой в залите на двореца. Последиците са печални за целия свят – десетки милиони ще загинат в последвалите войни, терор и комунистическа диктатура. Забравили сте? – напълно ви разбирам, но 7 ноември трябва да се помни. Заради Сливница! Малкото градче на 30 километра от София, където нашите доблестни воини спират агресията на Сърбия преди 130 г.! 

       Защо въобще се случва тази война между два народа, които никога повече няма да бъдат „братски”? На 6 септември 1885 г. е обявено Съединението на Княжеството и Източна Румелия. Един на практика почти безкръвен акт, който накърнява интересите на Истанбул, ядосва Великите сили и плаши нашите останали съседи. Територията и населението на България почти се удвояват и ние се превръщаме в основен претендент за османското наследство на Балканите. Всички започват да настояват за компенсации – впрочем мислене, което под една или друга форма доминира и днес. Гърция няма обща граница с нас тогава и затова иска Великите сили да ? отрежат „нещичко” от Македония. Претенцията им дори не е обсъдена. Румънците струпват цялата си армия по границата в Добруджа, но не посмяват да настъпят, защото се опасяват, че Русия ще се „компенсира” от тях. 

       Сърбите обаче нямат намордник, напротив – окуражавани са от Виена и Петербург. Техния крал пожелава всички български земи  до Искър или си представете граница по диагонала Перник – Враца – Кнежа – Дунав! Този Милан трябва да е бил непоправим оптимист, но това са болести, които ходят по хората. Все пак на пръв поглед шансовете на сърбите не изглеждат лоши. По-голямата част от българската армия е на турската  граница, уж няма боен опит и разполага със сравнително остарели руски пушки. За сметка на това артилерията ни е по-добра, но в Белград смятат, че не можем да си служим с нея. Заблуда, която ще им излезе твърде скъпо по-късно. В края на септември и през октомври сърбите предприемат две нападения към Трън, които са отблъснати. Нашите мили съседи репетират. През това време Русия ни прави неоценима услуга – изтегля своите офицери от българската армия. Така „братушките” си мислят, че ще паднем лесно. Общо взето всички в Европа с малки изключения предричат бърза победа за Белград. Великите сили обявяват пас. Крал Милан сънува как приема военен парад в София. 

      На 2 ноември сърбите нападат. Започва войната на генералите срещу капитаните.  Стратегическият им план предвижда действия на две основни направления – към столицата, чието превземане трябва да гарантира нашата капитулация и към Видин, който е тяхната програма минимум за териториални придобивки. Първите 3 дни изглеждат успешни за агресора. Окупирани са Цариброд, Трън, Драгоман…  българската армия отстъпва, Видинската крепост е блокирана. На възвишенията край Сливница само на 30 км. от София ще се реши изходът от войната. Сърбите са два пъти по-многобройни, но не разгръщат добре силите си и настъпват в колони. На наша страна е високият боен дух на войниците и пресечения релеф. Една след друга се редят атаки и контраатаки, положението е критично. Пристигат първите български подкрепления и с тях войската ни става 20 000, числеността на противника е  31 000. С големи усилия под тежък обстрел позициите са удържани. Лъжливи слухове за вражеска победа предизвикват паника в София. Мисли се за евакуация. 

      На следващия ден сърбите  хвърлят всичко в тотална атака под нестихващия грохот на оръдията. Българските войници водят прицелен огън от своите окопи и на отделни места на свой ред преминават в нападение. Избухват свирепи ръкопашни схватки. Привечер сражението затихва. Сърбите вече знаят, че не могат да пробият. На 7-ми при Сливница пристигат предните сили на Южната ни армия. Превозени с влак от турската граница до гара Саранбей – дн. Септември, където свършва железницата два полка изминават следващите 136 км. пеша само 3 дни в кал и студ! Сърбите също получават попълнения и продължават да превъзхождат по численост. Бойният им дух обаче е пречупен. Българското командване нарежда настъпление по целия фронт. В този славен ден се раждат крилатите фрази „по пет на нож” и „сърбе на върбе”. Някъде в ранния следобед противникът удря на бяг, като зарязва цялото си тежко въоръжение. Битката за България е спечелена. 

      През следващите пет дни разбитите сръбски дивизии са изхвърлени зад граница. Великите сили предприемат демарш за прекратяване на войната. През това време сърбите отчаяно укрепват Пирот. Напразно. По време на целия конфликт в нито един момент българската армия няма числено превъзходство. Притежава обаче нещо, което сърбите нямат – качество. Възвишенията около  Пирот са превзети с изненадваща нощна атака и на сутринта с подкрепата на артилерия войските ни нахлуват в града. Няколко часа по-късно всичко свършва. Сърбия е победена и трябва да бъде спасявана от Австро-Унгария. Сключено е примирие. На север обсадата на Видин е вдигната два дни по-късно. Там твърдоглав сръбски генерал жертва безсмислено живота на своите войници и предприема глупава атака, когато оръжията навсякъде другаде са замлъкнали. Напразно.

      Победата на младата българска армия във войната прави възможна тази България, която днес познаваме. И всеки път, когато ни идва да зарежем всичко заради калпавите ни политици, трябва да си спомним за онези славни дни. За Сливница, където почиват костите на героите. За подвига на войниците и доброволците. За капитаните, които сразиха генералите.