Тамара Шпатар – украинската собственичка на сандвич бар в Испания, която дава работа на жени, избягали от войната

В малко валенсианско градче, оформено от миграцията и паметта, ежедневни места като баровете за обяд са се превърнали в неочаквани точки на пристигане за хора, разселени от войната и икономическите катаклизми. Алберик (Валенсия, Испания) е едно такова място, където нови животи тихо се зараждат сред сандвичи, споделени рутини и неформални мрежи за подкрепа.

Когато Тамара Шпатар, на 65 години, пристига в Алберик, тя има само раница, малко пари и лист хартия с телефонния номер на единствената украинка, живееща в това валенсианско село, което днес има около 11 000 жители. Тази жена я приютява и ѝ дава работа като чистачка. Повече от 25 години по-късно именно Тамара е тази, която посреща и наема няколко жени, избягали от войната в Украйна, в своя обеден бар.

Една от тях е Руслана. Тя пристига през 2021 г., няколко месеца преди началото на войната, когато вече се говори за възможен конфликт. Тогава е на 19 години. Когато започва работа в бара на Тамара, на испански може да каже само „здравей“, „как си“, „какво ще желаете в сандвича“ и „какво ще пиете“. Езика научава, докато работи – с книги и видеа в YouTube – преди да се запише в училище за възрастни. „После срещнах Енрике (партньора си) и научих още много“, шегува се Руслана. Днес двамата живеят заедно в малка къща с двор, който ѝ напомня за дома ѝ в Украйна.

И самата Тамара е била принудена от обстоятелствата да напусне страната си – заради руската финансова криза от 1998 г., която оказва силно влияние и върху Украйна. Тя работи като счетоводител, но много фабрики затварят, а децата ѝ започват университет. Нужни са пари, за да плати обучението им. Идва в Испания с идеята да спести за няколко години и да се върне, но толкова ѝ харесва, че остава.

Оттогава работа никога не ѝ липсва: брала е ягоди и портокали, чистила е къщи, работила е в барове. Докато преди около десет години не се появява възможност да наеме собствен бар. Оттогава тя управлява Bar Pastor – един от най-известните в района за това, което е най-важно във валенсианско село: приготвянето на обедни сандвичи.

С годините барът се превръща не само в източник на препитание, но и в своеобразно първо убежище за украинците, които пристигат без да знаят езика и все още изплашени. Най-новата от тях все още не говори испански и помага на Тамара в кухнята, докато Руслана обслужва масите. Преди тях са минали още две жени, които по-късно намират работа в своята професионална сфера. Тамара не им е дала само работа – тя е била и преводач, придружавала ги е на лекар, на родителски срещи, навсякъде, където е било необходимо.

Една от жените идва от Херсон – един от най-тежко засегнатите от войната райони. Къщата ѝ е разрушена след взривяването на язовир „Нова Каховка“. Тамара сравнява бедствието с наводненията в Тоус – град близо до Алберик, където през 80-те години поройни дъждове разрушават язовир и водата залива десетки населени места.

„Но това не беше заради дъжда“, казва тя, „а заради войната“. В областта Ла Рибера, където споменът за онази трагедия е още жив, историята на Херсон не изглежда толкова далечна. Алберик също не остава незасегнат от страданието на Украйна.

Когато започва инвазията през 2022 г., се създават неформални мрежи за подкрепа, за да се изпраща помощ и да се посрещат постепенно пристигащите, или да им се помогне да намерят квартира под наем – нещо, което през последните години е поскъпнало двойно в селото.

„Не дойдоха всички наведнъж и все още пристигат“, спомня си тя. „Но една година, когато започна учебната година, имаше доста нови деца.“

В началото на 2025 г. в града са регистрирани около 230 души с украинско гражданство. В сравнение с дела на украинците в други населени места в района, броят им в Алберик е значителен. Тамара и Руслана казват, че почти всички са от същия регион като тях – Буковина – и че познават около 12–13 семейства: „Половината град! И почти никой не иска да се връща в Украйна.“ Много от тях са отворили бизнеси – фризьорски и маникюрни салони, автосервизи, барове – и присъствието им се е превърнало в естествена част от ежедневието на града.

Жена от Алберик, собственичка на друг бар, е тази, която учи Тамара на основите как да привлича клиенти по време на обяд – най-важният момент от деня. С времето тя усъвършенства уменията си.

„Тези, които идват всеки ден, не казват нищо, но тези отвън ми казват: ‘Какъв вкусен сандвич!’“ Тя ги приготвя с пресен хляб от местна пекарна, качествени продукти, ситно нарязано конско месо от месаря и винаги използва зехтин, „никога слънчогледово олио“, подчертава тя.

Тамара не пази тайната си само за себе си. Обича да учи тези, които работят в кухнята ѝ, така както някога са учили и нея. Сред хората, минали през бара, има и рускиня, която по-късно отваря собствено заведение.

И по този въпрос Тамара е категорична: „Тя е много работлива и много добър човек. Няма значение дали си руснак или украинец – навсякъде има добри и лоши хора. Макар че малката ми внучка, която живее в Украйна, не би се съгласила. Тя казва, че руснаците са лоши“, шегува се Тамара.

Както всяка баба със смартфон, Тамара пази стотици видеа, изпратени ѝ от внуците. В едно от тях малкото момиче помага на баща си да сортира дребни части за дронове, изработени с 3D принтер в неговата дентална клиника. Детето, съсредоточено, казва, че прави тези части, защото не иска да бъде рускиня. Казва, че войната ще свърши и ще живеят в мир, че ще ходи на училище без страх от алармите и че няма да ѝ се налага да слиза в мазето.

„Тя много се страхува от мазето“, казва Тамара.

Тя има и внуци, родени тук. В събота ги водят в украинското училище във Валенсия, за да учат да четат и пишат на езика. Понякога им готви борш – типична украинска супа от цвекло. Прави я само за семейството и от време на време дава на приятел, но не я предлага в бара. „Кой иска украинска храна? Никой. Аз самата вече не я обичам“, казва тя със смях. „Няма лоша храна никъде, има навици на хранене.“

Всяка неделя тя и съпругът ѝ ходят да ядат паеля на различно място. Понякога готви у дома, но най-добре ѝ се получава печеният ориз. На 65 години е само на няколко месеца от пенсия, но не бърза. Харесва ѝ да отваря бара всяка сутрин, да вижда пълните маси и оживлението по обяд. Тя е открила своя път към щастието в тази рутина и в приготвянето на любимите сандвичи на толкова много хора.

Под Тепето е част от общ медиен проект на платформата Tak Tak с фокус Украйна. В рамките на няколко статии ще ви запознаем със ситуацията и историите от няколко европейски държави, участници в прочуването.

Автор: Ana Iglesias Mialaret, LaMarea.com