Автор: Теодор Караколев
Източник: Lost in Plovdiv
Вероятно за времето си те са били израз на търсенето на бързо и евтино жилище, но и към момента все още са немалка част от имотния пазар и с това предизвикват любопитството на част от гостите под тепетата
В една от предишните си статии по темата за архитектурата в Пловдив по времето на социализма очертахме спецификите на отделните течения за периода. Днес обаче, разкриваме повече за едни сгради, които са неизменна част от пейзажа на града и често учудват голяма част от западните туристи с тяхната идентична типизация и изчистеност на формите. Вероятно за времето си те са били израз на търсенето на бързо и евтино жилище, но и към момента все още са немалка част от имотния пазар и с това предизвикват любопитството на част от гостите под тепетата.
Историята на панелките започва още преди Втората световна война, когато се правят различни опити – по-успешни, и по-малко успешни – за панелно строителство. При него, вместо обичайното строителство с изливане на стоманобетонови колони и етажни плочи и изграждането на стени със стоманобетон или тухли, в завод се изработва цялостната стена като един панел. Този панел, голям понякога колкото стената в дадена стая, се кара до обекта, където панелите се заваряват и така конструкцията върви много по-бързо и евтино.
Първите сгради от този тип в Източния блок се строят в Съветския съюз в началото на 50-те години, а в България опити за това има от края на десетилетието. Първите такива панелки са издигнати в София, малко по-късно и в Русе.
В Пловдив също се появяват много такива постройки, още от началото на 60-те. Първоначално те са по-ниски, някои нямат и асансьори. През този период обаче,етажността, която инженерите постигат, расте бързо. Постепенно се развиват и други методи на строителство – освен класическия монолитен строеж, се тестват и развиват системи, като „пакетно повдигнати плочи“, едроплощен кофраж и др.
Първите по-високи, 8-етажни жилищни сгради като комплекс в Пловдив са построени около 1962-3 година – 4 идентични блока по продължението на бул. „Свобода“ до бул. „Копривщица“. Формата на артистичен жест в тези сгради е сведена до минимум. Това също е част от опитите за намаляване на разходите за строителството. . Освен липсата на декорация показателен е и другият подход – в търсене на големи прозоречни отвори за повече светлина, големи лоджии и изобщо по-опростени форми.
По-малките блокове от периода изглеждат още по-типизирани – например прозорците за стълбищните площадки изглеждат по идентичен начин с прозореца на жилищните помещения към главната фасада (с единствената разлика в нивото). Сградите започват и завършват почти еднакво и теоретично могат да бъдат продължени до безкрайност.
Между 1956 и средата на 60-те години постепенно се появяват панелни блокове с типизирани, но все пак естетизирани по някакъв начин елементи. Така, от другата страна на жп-линията по бул. „Копривщица“, по протежението на улицата от западната ѝ страна, се изграждат 8 блока (с различен брой входове – от 2 до 5) с оригинално оформени стълбищни клетки и интересни детайли по балконите от първия до последния етаж.
Сред специфичните промени от периода до 56-а година към „втория модернизъм“ са разликите в прозоречните отвори и отношението към покрива. През епохата на сталинизма широките прозорци от 30-те и 40-те са заменени с тесни прозорци, които пропускат много по-малко светлина в помещенията. В края на 50-те и през 60-те (и до голяма степен – до днес) се налагат по-широките прозорци, които дават шанс в помещенията да вниква много повече естествена светлина.
Скатните покриви, които също постепенно изчезват през 30-те, отново стават често срещани в сталинския период до 1956 година. След него архитектите отново се завръщат към духа на модернизма – много плавно скосени или изцяло плоски покриви отново са завършек на сградите.
Изключително типичен и свързан въпрос е с последните етажи на блоковете. Своеобразна запазена марка на сградите от 60-те е последният, т.нар. „студен тавански“ етаж. Докато останалата част от сградата изглежда по идентичен начин, последният етаж винаги е оформен като обща за всички тераса, почти задължително с перголи. Оригинално тези помещения за замисляни като своеобразни изби на отделните живущи, или понякога като помещение за „сушилни“ за пране или други подобни. През годините обаче често те променят своята функция според избора на местните.
Всички тези възможности за по-бързо строителство на сгради, които имат и подобен външен вид, са свързани и с изграждането на т.нар. жилищни комплекси, които са неизменна част от градския пейзаж и днес, не само под формата на панелни постройки.
