Все още имаме сила

Все още мирише на изгоряло край тютюневите складове

Все още шепа хора се събират, недоволни от поредната загуба на културна ценност

Теодор Караколев

Нека не се залъгваме – все още мнозинството хора в града смятат олющените фасади за грозни и ненужни за пейзажа сгради. „Какъв културен паметник е един склад“ е често срещана реплика.

Все още събореният склад на ул. „Одрин“ 8 стои наполовина бутнат.

Все още община, кмет, отговорните за културата в тази община и разните общински фондации гледат безмълвно как идва зимата, която ще довърши започнатото.

Все още има още няколко склада, които не са се запалили. Все още.

Все още обвиняваме някакъв капитализъм и демокрация, че унищожава материалното ни наследство и загубата на заветите на Кудоглу и останалите дарители. Фондацията на Кудоглу е закрита през 1947-а година. За реставрация на подпалените складове се говори поне от началото на 80-те, когато всичко беше държавно – и складовете, и парите, и решенията. Но и тогава нищо не е направено. Проблемът не е в държавното и частното, проблемът е в липсата на законност и справедливост, в липсата на образованост и липсата на култура. Не правете политика от смъртта на пловдивската история.

Културният дух на Пловдив тлее. „Не мога да повярвам, че само стотина души протестират“ е друг коментар, който ми направи впечатление.

Силата да се промени нещо е в гражданите. Силата да спасим сграда, квартал и дух – не само изключително красивата архитектура, а онзи дух на благотворителност и желание за подаване на ръка на нуждаещите се, без да си принуден или задължен за това.

Силата да не вярваме на обещанията на кмет и министър, че ще се възстановят сградите, а активно да следим това да се случи.

Силата да не скачаме саркастично (макар че темата с пожарите е богата за безброй черни шеги, от изпълняване на идеите на Априлското въстание до възможна опция за ефектно откриване на 2019-а), а вместо това да се запитаме: защо организацията „Пловдив 2019“, само преди 2 години спечелила титлата с аплодисменти от водещите европейски експерти, днес е мълчалив и безпомощен пластмасов нож във войната за спасяване на културата? Защо оставяме цялата власт безрезервно на политици, вместо на експертите в сферата на културата, каквито все още има там?

Все още пловдивчани имаме силата да спасим Пловдив. Както пловдивчани спасихме Небет тепе от бутафории, за да може днес да има проучване и разкопки – науката да води туризма, а не обратното. Все още имаме силата да направим нещо добро и да не бъдем запомнени като един от лошите примери за Европейска столица на културата, към което упорито вървим. Все още имаме сила да променим стабилния ход на градската история, според който тези години ще останат като най-голямата загуба на култура, природа и история на Пловдив от османското нашествие насам.

Тлеещият културен дух на Пловдив трябва да запламти. Айлякът трябва да спре, за да не останем само с него. Спасението на това, което ни прави горди пловдивчани, трябва да е приоритет.

Вярвам, че все още имаме силата да преодолеем деленето на сини, червени или зелени, на леви и десни, наши и ваши, българи, арменци или цигани, на частни или държавни, артисти или публика. Истинската сила на Пловдив е в това, че всички ние сме пловдивчани и можем да си изберем няколко малки ценностички – откритост, справедливост, уважение към миналото, любов към красотата, вяра в делата, а не в думите – и да се обединим около тях. Все още можем да сме заедно – скромни, като личности, но силни в обединението – това е единственият шанс да спасим това, което губим с все по-голяма сила на всеки шест месеца: причините да обичаме Пловдив.