На Гребната- понички и кебапчета на всеки километър

Ева Иванова

Неделя е. Мързелив следобед. Чудесно време за една (а може и повече ) обиколки на Гребната база. Повечето хора са в  близкия мол , така че алеите край Гребния канал няма да приличат на Главната . Предвкусвам удоволствие от разходката на чист въздух , а виолетовите облаци , похлупили района , обещават няколко интересни фотоса.  Паркирам колата срещу Отрезвителя , обувам си маратонките и ето ме на Гребната. Чист въздух ли казах? От павилионче до моста на въздишките (и катинарчетата) буквално ме блъска  вонята на препържена мазнина . Гадост! Тежката миризма на понички буквално се забива в ноздрите ми и следващите 200 метра не успявам да помириша нищо друго.  Успявам да се отърва от нея, едва когато съм в западния край на канала. Там обаче ме чака друга “кулинарна” изненада- камионче с отворена платформа и надписи на напълно непознат език. До него е паркирана скара , върху която цвърчат наденички и кебапчета. До нея са изкарани масички и столчета, на които няколко души си правят лаф на по бира. Лекият ветрец разнася миризмата на скара и аз пак се оглеждам , за да се убедя че съм на Гребната , а  не на Централна гара.

Добре, дърветата са тук. Значи не съм на гарата. Но дали всички ще останат? Виждам че няколко от тях закриват гледката от големия хотел на “Малбро тур” , който вече започва да се извисява в края на канала. Интересно ми е дали някоя сутрин няма да осъмнат  под формата на цепеници?  Кебапчийницата остава назад и аз продължавам разходката. Ура- успявам да мина цял километър без да срещна заведение за бързо хранене. Следващото павилионче е до новата въжена градина, но там поне не продават нито понички , нито кебапчета. Момчетата , които го държат, явно са любители на “зеления” живот и за заложили на по-здравословни храни.(като изключим газираните напитки естествено, но те поне не миришат).  Следващия километър  също изминавам без проблеми. Е , почти де. Това че мирише на лъв не се брои. Вятърът духа от страната на зоопарка. Надявам се само , че лъвът е жив!  До Хангарите изпадам в дилема- да продължа край ресторантите или да се върха по същия път. Решавам да си спестя чалгата и се връщам. Питам се защо в Пловдив няма поне едно място , където човек може да си почине от  шума и миризмите на цивилизацията? Едва ли някой ще умре от глад и жажда, минавайки 4 километра , в които да няма капанче на всеки километър. В района има достатъчно заведения за хората, за които туризъм е да изядат една пържола  някъде навън. Трябва ли и покрай канала да се редят кебапчийници?  Задавам тези въпроси не само на себе си, но и на хората, които управляват града и твърдят , че са загрижени за европейския му вид и здравето на пловдивчани.