„Спомен за летене“ е постановка, която търси човешкото в човека
Стефка Георгиева
Същината на театъра се крие не толкова в чудната актьорска игра, а по-скоро във въпросите и отговорите, които ни дава. Припомня ни за неща, които може би сме забавили, даже понякога ни посочва правия път, от който може би сме се отклонили. И все пак, да задаваш правилните въпроси е истинско изкуство, което не се отдава на всеки.
С тази не лека задача се е заел екипът на постановката „Спомен за летене“. В нея участват Биляна Георгиева , Веселин Петров , Димитър Крумов , Иван Николов , Каталин Старейшинска, а режисьор е Боян Крачолов. Цялата пиеса е изградена върху фрагменти и цитати на Чехов, Бекет, Хесе, Селин, Екзюпери, Бредбъри, Шекспир, Гогол, Еко и цитати от Хармс, Ерофеев и Мюлер, и определено е спектакъл, който заслужава вниманието на зрителя.
Къде е човешкото в човека и помним ли как се лето? Ето какво разказа режисьорът на постановката Боян Крачолов* за kapana.bg
Разкажете ни малко повече за "Спомен за летене". (чисто информативно, за хората, които не са гледали постановката, за да знаят какво ще ги очаква).
„Спомен за летене” е преди всичко една идея, кауза, дори. Представлението се концентрира върху група хора, работещи в завод за сортиране и преработване на хартия. В един момент, обаче, разбират, че заводът е затворил много, много отдавна – а те са забравени вътре. И тук се започва едно пътуване към вътрешността, сърцевината на всеки от тях, една равносметка на живота им. Едва сега те се изправят пред никога неслучени мечти и желания, тези, които човек винаги отлага, дали защото не се чувства готов, дали защото му трябват пари, дали поради други причини. Тази „среща”, около която се развива представлението, е среща на човека със самия него – той не може да открие другия, себеподобния, ако не е открил първо себе си. Ето за това лично откриване направихме спектакъла. Искаме да напомним на хората, че човекът има някакъв срок, има някъде някакъв невидим часовник, който цъка, и който може да спре всеки момент. Този часовник лесно може да бъде забравен, обаче, заради куп краткосрочни намерения, или очаквания, или каквото там друг има. А той е от най-голямо значение.
Самото представление не разчита на сюжета – да, има маркиран такъв, но то разчита много повече на припознаването на гледащия в даден момент, един или повече. На това зрителят да си каже „Да, вярно, и на мен ми се е случвало нещо такова, пък, виж ти, съм го забравил”. И да се запита как е могъл да го забрави.
Точно това много ни движеше, докато изграждахме представлението – през цялото време да задаваме въпроси, а не да се стремим да даваме готови отговори, или пък дидактично и поучително да размахваме пръст от сцената. Единствено искахме да помогнем на зрителите да могат да си зададат точните въпроси – естествено, като и ние сме си ги задали на нас самите преди това. А дали работниците успяват да „полетят”, да се измъкнат от завода – това също е въпрос, на който зрителят трябва сам да си отговори.
Как се събират фрагменти и цитати от толкова бележити автори в един спектакъл? Трудно ли бе да създадете цялостния контекст, в който да сложите фрагментите или имахте друг подход?
О, не. Всичко тръгна именно от цялостния контекст – идеята за отдавна затворения завод, в който все още „витаят” работниците му. И тук вече беше въпрос на много четене, на много разговори с актьорите, за да може всеки да си открие неговия текст, това, в което се припознава най-много. За да могат фрагментите да „звъннат” – това беше по-трудното. Дето се казва, дяволът е в подробностите.
Вижте цялото интервю в капана.бг
