Иво Дернев
Това е Мирослава Маринова, анатемосана и низвергната заради жълта публикацияПаметен месец за православието е. Точно преди три години Николай е се възкачи на трона на най-голямата епархия у нас- пловдивската. Празник е. Всички поркаме манастирска гроздова и блажим с мазна шунчица по случай свещената дата, сравнима за благодатните пловдивски чада само с Великден. Сигурен съм, че владиката е разлял Метакса по повода. Той щедро черпи гостите си в митрополията с елитното гръцко питие. Елински коняк наля и на мен при първото ми и последно посещение в канцеларията му. След него развалихме дошлука завинаги. Малцина знаят, а и малцина се интересуват, защо толкова съм набрал на любимия нам, миряните, пловдивски митрополит и потенциален следващ патриарх. За тези, които ме подкрепят в словесната ми битка, а и за тези, които ме псуват и заплашват в коментарите под статиите ми с трошене на крайници, чупене на и без това смачквания ми трикратно нос и палене на автомобила ми (получавам заплахи само като пиша за духовника Николай), ще се опитам да разкажа историята, изгонила ме завинаги от храма.
В един мрачен в духовно отношение момент за мен се обади главната ми редакторка (работих за столиличен вестник, понастоящем собственост на един близките на г-н Николай хора- Дилян Пеевски). Докато пиех бира в една мухлясала пловдивска кръчма началничката ме сръчка да открия жената, която е видяла владиката в покоите му с друг поп. Бе чела жълт вестник, в който една наша колежка с жълти възгледи за журналистиката, бе сътворила църковния скандал на годината- бе описала как са сгащили митрополита в неудобна поза с довереника му Антоний. Написаното, естествено, бе пълна простотия. Плод на фантазията на въпросната колежка и ще виси на нейната съвест. Знаех, че писанието е смукано от пръстите. Шефката ми развали кефа. Смукнах бирата на екс и тръгнах да диря жената, която “бе сгащила на калъп” новоизбрания по това време пловдивски владика. Търсих Мирослава Маринова, цитирана във въпросната статия. Преди да предприема каквото и да било научих, че тя е послушница в храма Св. Марина. Продава свещи, шета из църквата, спи в 5-звездната понастоящем митрополия. Плаща за покрива над главата си с труда си.
Цъфнах на входа на Св. Марина с въпроса “Прощавайте, търся Мирослава?”. Посрещна ме изненадана старица, която отговори “Ще я намерите в пъкъла”. Косата ми се изправи- бях обещал на компанията в мухлясалата кръчма, че ще се върна след не повече от 40-тина минути. “Работата отече. Отиде ми следобедната бира”, помислих си съвсем небогоугодно. Вторият ми въпрос “Ще повикате ли Мирослава от пъкъла?” бе париран с презрителна физиономия и рязко махане с ръка. Докопах се до информация в капанче за билярдни пособия срещу входа на митрополията. Любезна дама ми обясни, ме Мирослава е анатемосана и че вероятно няма да мога да я открия. “Тя живееше за храма и поповете. А същите тези попове я изхвърлиха от храма. В момента няма близки, няма къде да спи, няма пари. Моля ви, ако я намерите, кажете й да се обади. Ние ще й помогнем. Последно научихме, че е тръгнала да търси подслон в някаква църква до ВИХВП”, обясни ми жената и ме вцепени. Оказа се, че послушницата е низвергната заради писанията в жълтия вестник и е хвърлена на улицата преди няколко дни, без дрехи, без средства и без надежда. Притеснен се втурнах към единствената църква до ВИХВП, за която се сещах- Св. Георги. Там обаче витаеше само спомена за Мирослава. Женицата била минала, помолила за работа, покрив, завивка и малко храна. Изкарала два дни в задния двор на църквата, под едно сайванче подобно на кучешка колибка и си тръгнала. Усетила, че е нежелана, защото имало депеша от митрополията Мирослава да не бъде толерирана. ТОЛЕРИРАНА. Търсете я някъде из Родопската яка. Май отиде в село Марково, ми каза човек от Св. Георги.
Първата ми спирка там бе в местната църкви
Абзац от скандалния материал, изсмукан от пръстите от колежка с богата фантазия чка. Оказа се, че издирваната от мен се е опитала да си намери подслон там, но получила отказ. Била о
бявена за персона нон грата в цялата епархия. Местният свещеник обаче й помогнал с връзка. Запознал я с местно семейство, което имало нужда от домашна помощничка. Случайно, на мегдана, аз открих Мирослава. Седеше на една пейка пред входа на параклиса Вси Български Светии. В първия момент женицата отказа да говори с мен. Бе смачкана, съсипана, обезкуражена. После обаче й обещах, че ще се опитам да се срещна с Николай и да й помогна (излъгах я за второто). Мирослава прие да си побъбрим в близкото кафене на по бутилка сода Михалково. Говорихме си близо 40 минути. През цялото време жената плачеше. Кълнеше се, че в Св. Марина е идвала репортерка, но не й е казала нищо от написаното в последствие. Че думите са сложени в устата й. Тя се кръстеше пред очите ми, че Николай е майчината й обич, надеждата й. Че той е вярата й за промяна. Разкри житейската си трагедия и перипетиите след изгонването й от църквата. “Аз не искам нищо друго, само да помагам. Да служа на някой храм. Да помагам на Николай, защото той ни е пратен от Бог. Той ще приобщи младите хора”, разказа през сълзи тя, а аз записах на диктофон всяка нейна дума.
След срещата ни се отправих за митрополията и се срещнах с владиката. Той любезно ме прие в кабинета си, напълни ми чаша с Метакса. А аз му пуснах записа от диктофона си. Духовникът чинно изслуша разказа на Мирослава до самия край без никаква емоция. Впи в мен сините си очи и заключи “Тя няма място в църквата. Ще се оправя с нея в съда”. Застинах. Разменихме още няколко думи. Пъхнах диктофона в джоба си, оставих недопита Метаксата и си тръгнах. У дома осмислих преживяното и взех позиция. Дори да е казала нещо на жълтата журналистка, Мирослава има право на своя втори шанс. Има право и на опрощение. Защото Христос казва “Да простим”.
Скоро я мярнах, Мирослава, в един мини маркет. Аз си купувах дъвки, а тя-хляб. Не ме позна. Или не искаше да ме познае. Предадох я. Не й помогнах. Щях да я помоля за прошка, но тя плати за хляба с шепа стотинки и изчезна.
