Броене

Кирил Николов

ЕДНООО, ДВЕЕЕ, ТРИИИ, ЧЕТИРИИИ….
Всяка година ми гръмва главата от този възторг, от този крещящ множествен оргазъм.
Екзалтирани суперменчета и разгърдени бозайнички, наконтени с годишния бюджет на едно българско село, възторжено вдигат ръце към небесата, отброявайки така приключилите години на своето тежко, образователно робство.
Край, свърши се вече тая мъка, Животееееее!!!
На „госпожите” се даряват цветя.

Ако да бяха тези дарове от благодарност, младите кресльовци, биха щели да понаучат нещичко в школото, от което сега тъй радостно се отървават. Възможно ще да е било да са запомнили най–знаменателните ни исторически и културни, литературни и научни факти. Мислимо би най-сетне, че знаят песните на Добри Чинтулов, както и че знаят защо са били съчинени те. Да, ясно ми е, че това вече е твърде много, но дали пък не би било очаквано, щом се хвърлят в обществото с остатъчното от бала им дръзновение, да работят, припявайки си същите тези песновки.

Простете, мамини златни абитуриентчета, простете ми, вие „зрелостници”, чиято зрелост засега се изчерпва с крещенето за нея, простете ми, вие, млади люде, от които след време ще се пръкнат изумителни творци, учени и сръчни занаятчии, но също така – разбойници, гешефтари, лентяи и политици…, простете ми, но в цветята, които днес поднасяте на своите учители, аз не откривам символ на благодарност. Така, както не чувам на баловете ви възрожденски песни. Тези букети повече ми приличат на цветя за помен. Помен за едно образование, чийто уродлив наследник днес срами паметта на будителя Васил Априлов.
Впрочем, знаете ли за неговите „Мисли за българското учение”?