Дилиян Манолов или как да се отървеш от самосъжалението

Той е незрящ, но това не му пречи да участва в постановки, да пише книги и да свири на китара. Манолов е бакалавър по психология. Преминал е театрално-филмов курс в Антверпен. Като че ли ходенето с бастун и носенето на тъмни очила му е най-неестествено. Казват, че за таланта няма граници и пречки, и младият, все още неориентиран в света Дилиян,  е поредното доказателство.Финалист е в литературното предаване "Ръкописът", предстои премиера на стихосбирката му "Водопадане"  на 19ти декември в книжарница "Сиела" в МОЛ Пловдив, от 11:00 часа. Ето какво разказа той за КАПАНА.БГ

-От колко години се занимаваш с изкуство?
Занимавам се с изкуство от единадесет годишен. Сега съм на двадесет и две.

-Музика, театър или писане? Кое от наклоненията ти е любимо, в кое се чувстваш най-свободен и спокоен?
Най-свободен се чувствам на сцената. Сядайки да пиша се напрягам. Обмислям много, докато на сцената изпълнявам дадените от режисьора задачи и просто повтарям.

-Просто повтаряш? Нима се възприемаш като робот?
Поправям се! Повтарям с евентуалните забележки, които са се появили и доуточняване. Всичко е като пружинка, когато играя я пускам.

-Но когато пишеш всичко зависи само от теб. Не изпълняваш чужди заръки. Не е ли именно това истинската свобода? Да не зависиш от никого?
За мен свободата е отговорност. Трябва да внимаваш какво казваш или пишеш, за да можеш да застанеш зад него. 

-От къде черпиш вдъхновение?
От заобикалящите ме хора и от ситуациите, на които преди да започна да пиша, даже не съм обръщал внимание.

-Знам, че не вярваш с Бог, но ако го има, смяташ ли, че по някакъв начин те е ощетил?
Да! Защото ме е захвърлил в държава, където нещата, които мога не се развиват достатъчно добре, че да се нарекат професионални, а хората имат закостеняло отношение. Нещата, които ме дразнят тук са много повече от тези в чужбина.

-Възхваляваш много чужбина. Толкова голяма ли е разликата?
Според мен, да! Тук се сблъсквам с един много интересен парадокс. Хората харесват това, което правя, одобряват ме дори като учен психолог, но когато се опре до работа и то със заплащане, се стига до българския дискурс за българската култура и инвалидите. За култура няма пари. Мнението е, че инвалидите трябва да си стоят у дома. За наука също няма пари, така че сляп, който се занимава с изкуство и наука е доста чуждо животно. Освен това не съм срещал взаимност в любовта с българка…

Цялото интервю с Дилиян можете да прочетете в КАПАНА.БГ