Стефка Георгиева
Преди приказките започваха с „Имало едно време в едно далечно царство…“ Принцове, принцеси, дворци… Наистина ги е имало, е, вярно че преди поне преди 4- 5 века, но съществуването им си е чист исторически факт. А как ли биха изглеждали приказките след 5 века? Например през 2583 година. Дали тогава ще има приказки? Ще има ли деца изобщо?
Имало едно време една единствена социална мрежа. Това било тоооолкова отдавна, че на места по територията на една малка страна, сгушена между териториите на планини и морета, интернет връзката се губела и нямало обхват. Какъв ужас! А морето, деца, е онова нещо, чиято течна консистенция мени цвета си от червеникаво-ливаво до черно, и в което хвърляме мъртъвците, защото вече дори кремирането е отживелица. Погребенията отдавна са извън играта, защото за целта са нужни площи за гробищни паркове, само дето има едни чичковци, които обичат да си играят на „да си построим къщичка“ и не оставиха незастроено пространство в нашия свят. Някога е имало и дървета. Отворете книгите за изчезнали видове и ще ги видите – едни високи растения… Ох, забравих, че не знаете какво е растение. Това са онези зелените (основно) неща, които никога няма да видите. Някога са произвеждали кислород и хората са дишали свободно без маски и бутилки.
Отклонихме се от темата. Ту назад, ту напред. Всеки живее някъде другаде, само не и в настоящето. Та така, деца. В онези времена хората били много объркани. Не знаели в кое време живеели, нито къде се намирали, особено след петъчните вечери. Ще попитате защо? Тогава е имало една странна традиция да се събира група от хора, голяма или малка, без значение, и излизали извън домовете си. По данни от засекретените архиви, това се наричало социализция. Извършвала се е на специализирани за целта места. Там хората се забавлявали. ВНИМАНИЕ! Техните забавления могат да ви се сторят абсурдни, но те пеели, танцували, разговаря ли по между си на различни теми. До ден днешен не можем да обясним тази нужда да нашите предци, но еволюцията пази своите тайни. Но все пак някога са живеели в пещери, така че какво можем да кажем повече… Сега е много по-различно. Дори моят глас е възпроизведен от компютрите ви, но поне интонацията е уловена безпогрешно.
Представяте ли си, мили мои деца, които дори не знам дали ще се родят, колко страшно е било тогава. Една единствена социална мрежа! Хората страдали, но започнали лека по лека да се вразумяват. Създали втора и трета, започнали да си комуникират онлайн, без да помръдват от вкъщи. Виждали се онлайн, пазарували онлайн, плащали си сметките онлайн. Започнали да приличат мъничко на нас. Но съвсем мъничко. Е, тогава все още били физически активни, дори зачевали децата си по естествен път, който няма да ви разяснявам, защото е толкова отблъскващо и уморителено, че не бихте осъзнали случващото се. Добре, че вече не е така, а има лаборатории за целта. Без да искам да ви плаша само ще ви кажа – тогава хората не само се срещали лично, но и се докосвали! Ауууу! О, а знаете ли какво е още по-страшното? Имало нещо, наречено спорт. Спортът е представлявал активни физически движения на различни части от тялото. Имало много и все страшни спортове. Тогава не е имало змейове, дракони и хали, но пък животът им е бил достатъчно изтерзан и без митичните същества.
Мили мои неродени, можете ли да си представите какво е усещането да говорите с някого очи в очи? Да чувате гласът му, да виждате мимиките и жестовете му? Едва ли… Съвсем не искам да критикувам детството, което евентуално бихте могли да имате, защото вие най-вероятно ще го смятате за невероятно и страхотно, както всяко поколение. Само че няма да се уморя да ви разказвам приказки за онези странни и малко плашещи времена, в които отраснах, скачайки на ластик и дама. И тъй като вие нямате ни най-малка представа как изобщо може да се скача на ластик, както не знаете какво е касетка, най-вероятно и CD, защото тези средства за запазване на информация отдавна са заменени от харддисковете, които включвате в тиловете си при нужда, та ако случайно някой ден (ден е светлата част от денонощието, когато почти можете да видите слънцето през прахоляците) някой от вас излезе навън, ще ви покажа. Поне можем да играем на улицата, защото тя вече не се използва от никой. Всички прелитат, но пък и вашият проблем с паркирането на аероджетовете по покривите не е за подминаване.
Няма да се откажа, неродени мои, да ви надувам малките закърнели умове с подобни разкази. И няма да спра да вярвам, че може би ще се родите.
