Пловдив възражда традицията, традицията възражда Пловдив

Понякога случайността може да промени изцяло съдбата на един град. За нашия такова паметно събитие е Първото българско изложение през 1892 г

Владимир Балчев

Стартира рубриката на Владимир Балчев „Забравеният град”. Всяка седмица той ще ни разказва и илюстрира истории за любимия вечен Пловдив, ще ни кара да се усмихваме, да страдаме за загубеното, да вярваме в бъдещето. Ще ни кара да се чувстваме горди, ще ни предизвика, ще ни направи още по-влюбени в града си. И ще го направи в типичния си прекрасен стил. Насладете се на Владо Балчев и красивите му пловдивски приказки. Приятно четене… и гледане!

Понякога случайността може да промени изцяло съдбата на един град. За Пловдив такова паметно събитие е Първото българско изложение през 1892 г. Само че първоначалните про­екти предвиждали за столица на изло­жението не Пловдив, а Русе. После невероятният шанс завъртял стрелка­та към тепетата. Оттук нататък за Пловдив започнала епохата на чуде­сата. Само за месеци изоставеното трънливо гробище в края на града станало прекрасен европейски парк. В парка един след друг израствали изложбените павилиони. Така се появи­ла днешната градина „Цар Симеон". На 12 януари 1892 г. Пловдив станал център на едно друго събитие – отк­рита била първата телефонна линия у нас. Изборът на правителството кой да бъде щастливият град, свързан със столицата, бил предопределен от предстоящото изложение. Пловдив, разбира се! И така – в София устрои­ли показно тържество. Край телефон­ния апарат застанал княз Фердинанд, всички министри и чужди дипломати, заедно с Генералния щаб. Всеки един от големците искал да поздрави плов­дивчани по телефона. На всеки позд­рав под тепетата отговаряли с трога­телни викове „Ура!!!".

Привидно това било изложба за промишленост и земеделие. Да, но в една от палатите, според предварителния зами­съл, трябвало да се под­редят народните носии от Тракия и Мизия, цяла Добруджа, от Македо­ния, Беломорието и Од­ринско. Разнообразието от багри и шевици трябвало да покаже не само уменията на българина, но и да внуши на посети­теля единството на на­шия народ. Така че хем да се представи една ат­ракция за очакваните многобройни посетите­ли от Европа, хем да се направи намек за несп­раведливите решения на политиците, довели до това българите да живеят в четири държави.           

Защо в Пловдив, въз­кликвали някои, след ка­то първоначалното ре­шението било за Русе. Ами защото Пловдив, според международните договори, не бил в Бъл­гария. Наистина Съеди­нението от 1885 г. пре­махнало границата меж­ду Княжество България и Източна Румелия. Но това било само формал­но. Фактически очерта­нията на границите оста­нали в официалните до­кументи, а княз Ферди­нанд се водел временен управител на Източна Румелия, докато истинският повелител бил султанът. Излизало, че  Пловдив е в Турция, а българите се засилили именно тук да правят своето първо изложение. С други думи, Изложението било замислено като продължение на Съединението. И за да няма грешка, правителството решило да открие Изложението на 6 септември 1892 г., т.е. в деня на Съединението. Нещо повече  – на откриването трябвало да присъстват официални лица от всички европейски страни.

Това е сериозно предизвикателство. Естествено турското правителство реагирало незабавно и София се принудила да промени датата. Този път бил избран денят 2 август, когато се навършвали пет години от провъзгласяването на Фердинанд за български княз. Отново политичес­ки ход, защото няколко европейски правителст­ва, начело с Русия, не признавали княз Ферди­нанд за владетел на бъл­гарите.

Този сблъсък оста­нал скрит дълбоко в тай­ните архиви на диплома­тите.  Единствено некол­цина посветени знаели за какво става дума. Иначе родните вестници преливали от възторг. Те описват мащабите на една спонтанна всенародна акция, която надх­върлила границите на страната. Градове и паланки се напъвали да подготвят и изпратят най-доброто, което мо­гат да направят. За пър­ви път в битието на нова България, в центъра на общественото внимание, застанали българските откриватели и изобрета­тели, талантливите майстори и творци.

Невиждано строителство започна­ло в Пловдив, появили се два нови хотела, ресторанти, модерни постройки. Неопомнили се още от промените, пловдивчани били зашеметени от следващата новина – специалистите от фирмата „Ганц и Сие" започнали да монтират електрическото осветление на изложението. В следващия мо­мент последвало ново съобщение – Източните железници били готови да прокарат трамвай в Пловдив. И то без пари! Капак на всичко било обещани­ето на световноизвестния въздухоплавател Йожен Годар да дойде с балон в България и заедно с нашенци да лети над тепетата. Пловдив отведнъж ста­нал централен град на България и всички погледи се отправили към не­го. За кратко, но все пак радостно.

Изложението оставило на града не само сладките спомени, не само  обно­вените улици, но и духа на модерното време. Това проличало най-вече в раз­воя на индустрията. А когато се появила Пловдивската търговско-индустриална камара, тя отведнъж се нало­жила като най-авторитетната в Бълга­рия. Ръководели я хора със самочувс­твие и широк поглед, тук се раждали идеи, които подпомагали стопанския развой на България. Именно тези дей­ци на Камарата през 1925 г. решили да построят в Пловдив голям мострен панаир от европейски тип. Общинска­та управа светкавично взела да търси подходящ терен, обсъждали се плано­ве за бъдещето. Министрите обаче отсекли категорично: няма да има па­наир в Пловдив! От този момент на­татък започнала продължителна бит­ка. Оказало се, че софиянци сънуват панаир под Витоша, а покрай тях на­пират от Варна, Габрово, Русе, Стара Загора. Намесили се министри и де­путати, завъртели се интриги. Докато софиянци чакали държавата сама да направи всичко, без те да си мръднат пръста, пловдивчани решили да дейс­тват тихомълком. През 1928 г. вдиг­нали голяма сграда за Търговска гим­назия, до нея през 1933 г. построили грамадното Промишлено училище. На първо време това трябвало да бъ­дат изложбените палати. След това пловдивчани решили да организират един истински мострен панаир. За да не се стряскат конкурентите и минис­трите, нарекли панаира Промишлена изложба. Така през 1933 г. била възродена славата на незабравимото из­ложение.

Това е повратният момент в развитието на Пловдив. Дотогава градът бил западнал, забравен и изостанал. Софиянци подигравателно го наричали кебапчийски град. Държавата финансирала редица градове в страната, но когато станело дума за Пловдив, министрите се правели на разсеяни – ни за строителство на училища, нито за благоустройство, нито за развитието на панаира. Кметът Божидар Здравков разбрал, че трябва да започне някаква дейност, да покаже, че може да се справя с проблемите, за да получи пълната подкрепа на обществеността и разгърне след това невиждано строителство. Някои го упреквали, че хвърля много сили и средства за благоустрояването на Бунарджика, но кметът знаел, че е прав, защото тук били главните панаирни палати и гостите с удоволствие се разхождали по тепето.

Бунарджика се превърнал в пър­вия панаирен парк. Израснали в Плов­див  нови хотели, възникнали нови транспортни дружества. Радост и за художниците – те получили сигурна и доходна работа при оформянето на изложбените палати. Сега вече може­ли да рисуват това, което на тях им харесва, а не да се съобразяват с кап­ризни меценати и продават картините си на безценица.

Благодарение на панаира, Плов­див станал и туристически център.  Пристигали гости от цяла Европа, до­ри от Япония и Америка. Напливът на чужденци отворил очите на местната управа и тя прозряла, че най-голямо­то богатство на града е неговата старинна част. Започнала епичната битка за спасяване на архитектурното нас­ледство. Божидар Здравков чистосър­дечно признава, че, преди да тръгнат потоците чужденци, нито той, нито неговите колеги съзнавали какво е за Пловдив Старият град. Покрай панаира те оценили огромното му значение.

Както и да го умуваме, фактите показват едно и също – ако Пловдив не беше опазил спомена за Първото българско изложение от 1892 г., нямаше да го има Международния мострен панаир. Ако го нямаше панаира, нямаше да го има и Стария град. А ако го нямаше Стария град, какво щеше да е днес Пловдив?

Това е нагледен пример какво ни дава традицията. Пловдив възражда традицията. Традицията възражда Пловдив.

По времето на Божидар Здравков само за десетина години Пловдив пос­тигнал това, което преди не могъл да напра­ви за половин век.

С един замах тоталната криза била преодоляна, градът цъфтял. Опиянението раждало нови, още по-смели планове. Пловдивчани се обърнали към един от най-известните специа­листи в света да изготви нов градоустройствен план, приготвили се да следват най-добрите образци. Това вече е истинско самочувствие, а то не може да дойде от нищото.