Как Пловдив погуби следите от блестящото минало на града
Таксим тепе, може би най-интересна част на Трихълмието, вече е погребана за археологията
Античните градежи и забележителните възрожденски постройки се възприемали единствено като терен за ново строителство
Безумен проект от 1929 г. предвиждал разрушаването на голяма част от днешния Старинен Пловдив
Владимир Балчев
През 1432 – 1433 г. рицарят Бертрандон де ла Брокиер отбелязал, че в южната част на Трихълмието (тоест на Таксимтепе) се намира разрушен царски дворец. През 1565 г. пътешественикът Якоб Бетцек уточнява, че в тази постройка бил роден Александър Велики. От нея обаче било останало само едно подземие. През 1577 г. Соломон Швайгер отбелязва: „В града има три доста големи височини, върху които някога се е издигал царски дворец, както това се вижда от срутените стени”. Волф Андреас фон Щайнах допълва през 1583 г.: „Изглежда също, че и Александър Велики е роден в един от тези дворци, както ни се каза”. През 1587 г. Райнхолд Лубенау и Якоб Фюрер фон Хаймендорф пишат, че местните жители им показали къде са били дворците на Филип Македонски и неговия син Александър Велики. Сведения за двореца дават още Георг Христоф фон Найчиц (1631 – 1634), унгарците Давид Рожняй (1665) и Пол Шандор (1687). По същото време италианският граф Луиджи Марсили допълваа, че турците казвали на Таксимтепе Сарая, „наречен така по останките на един дворец”.
Тези разкази звучат интригуващо. Явно нещо е имало на Таксимтепе, за да се споменава толкова често. Какво точно се е намирало на скалистия връх, днес няма кой да каже. Защото тази, може би най-интересна част на Трихълмието, вече е погребана за археологията. Погубена не от нашественици, а от самите пловдивчани.
Европейските пътешественици разказват и за други старини, като намекват, че в Пловдив никой не обръща внимание на запазените паметници от древността. През 1740 г. австрийският дипломат Йохан Кемпелен намерил отлично запазен гръцки надпис върху мраморен отломък, който служел за корито на чешмата под някогашен храм. През 1933 г. работниците, които благоустроявали Хълма на освободителите, разбили мрамора и изхвърлили парчетата в насипа на терасата пред общинския бюфет, известен сетне като Големия Бунарджик. Друг пътешественик пише за римски укрепления над някогашния ресторант , а Никола Алваджиев допълва: „Имаше две изкорубени пещери, за които казваха, че били от времето на ромен миллет (римляните)… На 15-20 м от пещерите лееше вода старинна чешма с чучур. Тя бе разрушена в 1910 г., после я възстановиха, но в друг вид.” Пред чешмата – допълва Алваджиев, – имало останки от някаква антична постройка. От тези старини днес не е запазена нито прашинка.
След Освобождението под тепетата започнало невиждано дотогава строителство. Промените засегнали най-вече централната част на града, където буквално на всяка крачка имало някаква следа от блестящото минало на града. Вдигали се масивни сгради, къде по-плитко, къде по-дълбоко – работниците неизбежно достигали до някаква старина. През 1921 г. при строеж на триетажно здание, собственост на Томасян, строителите попаднали на красиви мозайки върху пода на римската баня. Без да му мислят много, работниците разбили мозайките и продължили да копаят. Едва при втория под, също украсен с мозайка, те спрели и положили основите на новата сграда. Находката от 1921 г. останала неизвестна за науката. През периода 1921 – 1925 г. по ул. “Княз Александър І” били вдигнати шест сгради. И в шестте случая работниците разкрили мраморните седалки на римския стадион. Никой обаче не се обадил на специалистите от музея и строителството тихомълком продължило. Единствено аптекарят Нешо Чипев финансирал разкопките при главния вход на Римския стадион. Но когато го нямало собственикът – съобщава в. „Юг” през юли 1923 г. – работниците я карали, както си знаят – „дробят на дребни късове всичко това, което за историка е ценно и свято”. Именно тук били намерени пет мраморни стълба с изваяни върху тях символи на спортните състезания. Бележките на Ст. Н. Шишков допълват тази тягостна картина: “Много от тези находки, намерени случайно, се погубват от невежеството и престъпна алчност, трети по разни пътища пълнят чуждите музеи, четвърти се затриват от небрежност… Та дори и из самите пловдивски улици, из дворищата и крайните квартали нерядко ще намерите отломъци от корнизи, капители, стълбове, части от старинни глинени съдове и други подобни…”.
Покрай зачестилите сведения за погубване на паметниците от древността, през 1923 г. се създава Пловдивското археологическо дружество. Основателите на дружеството признават, че Пловдив е изостанал значително от другите български градове, а античните градежи и забележителните възрожденски постройки се възприемат единствено като терен за ново строителство. Малцина осъзнавали, че древният град губи завинаги едно огромно богатство. През 1929 г. се създал специален фонд, който трябва да събира средства за археологически проучвания и опазване на старините. Наиститна напредъкът бил голям, но старото мислене останало. При това то било определящо за формиране на общественото мнение. В броя на в. „Борба” от 4 септември 1930 г. пловдивски жител призовал общината да почисти върха на Сахат тепе, където „човек дори ще си строши краката в зъберите на разрушената крепост. На второ място да се съборят сводовете на стария турски барутен склад в седловината на тепето и върху здравата му готова зидария, върху бетонна плоча да се направи около 100 квадратни метра гиздав бюфет, който може да донесе добри доходи.” Турският барутен склад всъщност бил една внушителна постройка от късната античност. При това изцяло запазена. Общината се вслушала в „общественото мнение”. Така „излишните съборетини” били разчистени от тепето.
През 20-те години на миналия век започнала истинска война срещу общината, защото не давала терен, върху който да се построи нова сграда на Девическата гимназия. Всъщност общината предлагала не един, а няколко терена. Директорът на гимназията обаче искал единствено върховете на Джамбазтепе и на Таксимтепе, като не приемал нищо друго. Призивът бил мобилизиращ: ученичките са бъдещето на тоя град и трябва да учат при здравословни условия. А такива имало само навръх Трихълмието. Тази позиция получила всеобща подкрепа. Никой не попитал какво има върху тези 10 декара, където трябвало да се построи гимназията.
След двегодишни уклончиви отговори, на 2 юли 1929 г. кметът Еньо Манолов докладвал пред общинския съвет, че е определил новата сграда на Девическата гимназия да бъде на Таксимтепе, като се включи и част от Джамбазтепе. За да се разшири теренът до 10 000 квадратни метра, било прежалено и историческото Жълто училище. По следващата точка от дневния ред кметът предложил да се отстъпи терен и за Учителския институт. Той включвал някогашната резиденция на цар Фердинанд (днешната галерия на Златьо Бояджиев) и целият квартал между улиците „Съборна” „Княз Церетелев” и „Кирил Нектариев”. С други думи целият район от храма „Св. Константин и Елена” до къщата Ламартин, като се разруши и северната част на ул. „Кирил Нектариев”. Ако това безумно решение беше осъществено, днес нямаше да има Старинен Пловдив.
Следващата крачка била да се потърси съдействие от Министерството на просветата. Тъй като министерството не разрешило да се събаря Жълтото училище, поискани били старинните сгради в западната част на Таксимтепе. След петгодишни преговори, било решено, че новата сграда на Девическата гимназия ще се гради на скалистото тепе. С това била подписана присъдата на четири забележителни възрожденски сгради. Сред тях е къщата на Генчо Митов, която била център на архитектурния ансамбъл при храма „Св. Богородица”.
През 1938 г. училищното настоятелство поискало терен и за физкултурен салон. За да се изгради този салон, трябвало да се разруши къщата на Андрей Георгиади (сега Дом на учените). Министерството на просветата услужливо извадило къщата от списъка на старините, но тъй като в сградата се помещавал дом за стари хора, къщата била защитена като социален обект.
Най-сетне през 1939 г. новата сграда на Девическата гимназия била завършена. Слава Богу, че нямало пари и за строителство на учителски институт, за да оцелеят сградите по Джамбазтепе.
Повече от 10 години продължила битката за Таксимтепе. През това време нито веднъж не се отворила дума за археологически разкопки. Хълмът останал непроучен, огромната бетонна сграда на лелеяната Девическа гимназия (днес АМТИИ) затиснала дълбоко в земята неразгаданите тайни.
Първите публикации в защита на пловдивските старини се появили през 1920 г. Поводът бил тревожното състояние на Хисар капия. Тъй като общината не се намесила, ремонтът бил направен със средствата на Археологическото дружество, но това станало едва през 1929 г. Пресата вдигнала шум и при разрушаването на Аладжа джамия през 1922-1923 г. Четири години по-късно се появявил първият нормативен документ, защитаващ 40 исторически паметника в Пловдив. В списъка фигурира и Куршум хан, но през 1930 г. общината пристъпила към неговото разрушаване, без да обръща внимание на протестите. Вместо да помогне за спасяването на застрашен възрожденски архитектурен ансамбъл по ул. “Константин Стоилов”, кметът Георги Тодоров осигурил средства единствено за заснемането му. Причината е прозаична – няма пари. На всичко отгоре от тези снимки днес не е запазена нито една.
Списъкът на старините, изчезнали през тези години, е дълъг. Дори по времето на кмета Божидар Здравков, когато Пловдивският панаир станал международен и в града започнали да пристигат чужди туристи, разрушението продължило. Едва днес можем да направим равносметка на погубеното богатство, наследено от миналото. Но и тази равносметка не може да бъде пълна, защото в нея ще бъдат включени само обекти, за които има някакви сведения. А какво е премълчано и укрито, няма никога да научим.
Петьо Крушево мари, някой те е излъгал, че Начо ДИКТАТУРАТА (на Пролетариата) подигравателно наричан колтурата е „подел възстановяването“ на Стария Град. Начо го ОБЕЗЛЮДИ като пакостно изселваше истинските семейства кореняци, за да „обобществи“ – чети в ПловдивОнЛайн. Заслугите са Града са на проф. арх. Пейо Бербенлиев, НИПК
И сега е същото – руши се ! Все по- интензивно! До няколко години, няма да има спомен. Погледнете към града от високо, от Марково или Белащица – вид на миньорски град, бетон и сивота.
Абе в туй проклето фашистко минало, до 1944 год., само са рушили, унищожавали са хубавия Пловдив, който, ако тогава беше жив Гергов, щеше да възкръсне в цялото се антично великолепие. Що не си гледате работа бе нещастници, съсипали България и Пловдив през последните 45 плюс 25 години!
Жалкото е, че сега въпреки възможностите за това, масовото съзнание продължава да подкрепя едни безумни бутафорни проекти, които да унищожат и малкото останало! Слава Богу, че поне Небеттепе не можа да преживее отредения му безумен бутафорен план на арх. Фърков! 🙂
Добре, че си имахме човек като Начо Културата, който да подеме възстановяването на оцелялото. А с какъв замах сега рушим… 🙁 🙁 🙁
В миналото човек трябва да се рови, ако иска да разбере себе си, ако иска да се запази и съхрани, ако иска да не допуска направените вече грешки. Очевидно тази вакханалия доказва липса на образованост и информираност!
Вместо да ровите в миналите поразии върху археологията по-добре се опитайте да спасите това което е останало – форума, археологията на Понеделник пазара, където ще бъдат унищожени крепостни стени, улици, сгради, мозайки, стенописи и ще бъде издигнато още едно тепе до Трихълмието.