Бай Кольо Каменаря даде живот на Альоша, а Альоша го уби

Подаряваме ви една невероятна, достойна за роман, пловдивска история, която ще ви докосне, без значение дали сте от тук, или сте дошли  за малко. Без значение дали сте родени  в Ямбол, или Стамбул, Мумбай или Китай, Севера или Изтока. Това е разказ за Човека, дето втори такъв не се ражда. А споменът за него е най-искрен в устата на сина му. Именно с него се срещнахме, за да ни каже за възхитителния му покоен баща Никола Сотиров Тотев или Бай Кольо Каменаря, роден през 1905 година на днешната дата- 16 април. Направил с ръце, ум и 12-килограмов чук паметника на Альоша, а след това същият паметник го убива.

Първата му реверансова творба към историята и Пловдив е паметникът на Христо Ботев в Цар Симеоновата градина. Той е издялан през 1934 година. Следват паметникът на Раковски и сладката мечка до водопада в парка. Дялал е каменните фигури на Моста на дружбата от 1952 до 1954. Прави фигурите на стълбите на библиотека Иван Вазов. Майстори в Братската могила, древногръцкия водолей до Античния театър, четирите фигури на моста на река Марица. Прави павета, надгробни плочи и паметници в града и околията на Пловдив.
Изброихме творбите, които може да докоснете с длани и днес. За тези, които не познават характера му, ще поемем ръката ви и ще допрем вашите длани, за да усетите душата му в думи.

Влизаме през широки метални врати, за да попаднем в каменен двор на сина на Кольо Каменаря Иван Тотев ( не градоначалника ) и жена му Добринка. От портата се вижда ниско прозорче с бели пердета, където нашият водач Недялко Костов веднага на глас казва: Още очаквам да се подаде през бялата завеса и да ми помаха с ръка. Семейството посреща с газирано, соленки и стари снимки в стари рамки. Не се осмеляваме да преразказваме, затова в писание едно към едно се надяваме да чуете смеха, искрения плач, шепота и гордостта от устните на Тотев-младши и милата му съпруга.

Много кадърен. В общи линии, той говореше с камъка. Първо дядо ми научи занаята от Италия и го предаде на баща ми и един от чичовците ми. Татко започна от 15-годишен. Когато дядо ми се върна през 1920 година, дойде с два чука по 12 килограма, единият за единия син, другият- за другия. И още два чука по един килограм. Сложил ги в куфара само тях и с тях пътувал. Днес големият чук на баща ми няма нито една драскотина. А хиляди кубици камъни са минали през тях. А колко железа…

В първите си стъпки започнал да работи по кариери и чешми. Работеше по доста проекти. Най-важният бе Альоша, именно той го вкара в гроба. Парадокс беше, че той с омраза започна да го прави и накрая се влюби в паметника, в самото произведение, в детайлите му.
В основата си 15-метровият символ на Бунарджика има дебели колкото ръката ми железа. И бомба да му хвърлиш, няма да падне. Знам много добре, защото бях общ работник на баща ми тогава. Той беше бригадир на каменоделците и монтажниците. Циментът се караше от Димитровград „особая поръчка“, специална поръчка. 750 марка, топъл още. Под паметника има скривалище в случай на нападения. Правен е по малка снимка на войника Алексей Иванович Скурлатов.
Имаше си хора, на които да разчита. В бригадата по Альоша помагаше и един руснак. Чука една седмица камък, но нашият минава с една червена боя и ако не му харесва, пише минус. И пак наново. Тоз руснак от юни по време на работа взима едно парче сланина, реже я на две, пие половин литър водка на една глътка, после още две парчета сланина – трезвен. Затова ни нареждаше, че ние сме луди да пием 50-градусова ракия с домати, а 15-градусово вино с месо и сланина. Ама на баща ми не му се нравеше и му скрихме чантата с водка и сланина. Той си я търсеше, уж имал нужда от нея, ама Каменаря му се сопна. Добро момче иначе русначето и майстор.
Баща ми от своя страна не беше покорен на никого. За да каже на Антон Югов – министър председател на България между Васил Коларов и Вълко Червенков: Да ти еба майката, тук не трябваше да правя паметник на Альоша. Тук трябваше или Ботев, или Левски. Ама Никита Хрушчов го искаше. Смееше се и казваше: Добре, че от врага ми падат пари.
Дни след издигането на каменната творба Хрушчов дойде лично да я види. Казал му на баща ми: Това не е по устав. Руският войник държи оръжието си нагоре. А Бай Кольо казва: Руският войник може да го държи нагоре в Русия, тук го държи надолу. Хич не скланяше глава. Няма директори, няма партийни секретари, нищо. Затова на млади години си извоюва още един прякор Кольо Псувалото. Третият е Кольо Барабата.

Работата му бе много тежка. Зимно време, особено по кариерите, седне на едно съндъче от пирони и работи. Шилото му лепи за ръцете, духа вятър, дъжд по кариерите, но не спира. Затова ми казваше: Ако станеш кариер, ще ти счупя ръцете – пазеше ме. Имаше ли работа, гледаше да я свърши. Може да бачка 15 часа, без да спре, но докрай. Когато надписваше надгробни плочи, първо ги усещаше. Гледаше ги, взираше се даже, нареждаше буквите, мислеше чернова и започваше. Естет.

По време на работа по Моста на дружбата беше предложен от руснак за Златен орден на труда. Въпреки че напсува този, който искаше да го награди. Руският отговорник, докато оглеждал работата, започнал да се кара с баща ми, че не ставало така, както иска, а нашият му теглил една майна, че няма да го учи как да си върши работата. Но после разбрал, че същият човек настоявал да се връчи златният орден. Само че руснакът заминал по длъжност и нашите партийни секретари забранили.
 
Искаше да си патентова мраморно съкровище. Беше управител на кариерата в гара Пирин. Там правеха павета и бордюри. Докато бачкат, открива мрамор, много хубав. Но не казва на никого къде е точно. Помъчи се да си вземе патент. А по Татово време му казали: Не! Но искаме да знаем къде си го намерил. Той не им казал и тази кариера с мрамор остана тайна и до днес.
 
Бил е и в затвора. Бяха го обвинили, че е откраднал взрив от работното си място. Глупости на таркалета. Този материал му беше, за да се прибере с него по работа. Обаче те го вкараха в затвора за 8 месеца. След като излезе от там, се преместихме в Пловдив.
 
Самоук есперант беше. Идваха млади момчета вкъщи, за да може той да им превежда писмата и да ги пращат на любимите си в чужбина. На опашки се редяха пред ей тая врата.
 
Бай Кольо не е единственият, който е известен в рода си. Сестричката му Ценка преди 9 септември се запознава и завърта любов с адютанта на гаулайтъра на България Бекерле. Офицер от специалните войски Мъртвешка глава на СС. Влюбва се и оженва в последствие с него. Преди края на войната заминава за Германия с него, но там остава разочарована и се развежда. Мъжът й е разстрелян май месец през 1945 година в отбраната на Райхстага. Естествено, тя не може да се върне в България и се жени за българин, който следва там по време на войната- мъж на име Иван. След подписването на мирния договор Германия е разрушена, бедна и разкъсана. Не представлява интерес за тях и заминават за Австралия. Там поспестяват парици и след 16 години работа намират новото си жилище в Лондон.

Докато Каменоделецът обикаля Белгия, Франция, с параход до Аржентина, той е с цел да научи майсторлъка по камъни на другите страни. Поработваше малко там и събираше пари за другото пътуване. Когато се отбива при сестра си в Лондон да й помогне за оградата й, му предлагат да остане там завинаги. Обещаха му да е под пари. С неговия перфектен професионализъм и можене има какво да направи и всички го искаха. Но той отказа. Въпреки че обикаляше целия свят с жена си и приятели, за да учи пипкавостта на занаята от други страни, той реши да се върне тук по една единствена причина. Където и да отидеше, пращаше писмо отгоре винаги с надпис „За дома“, а надолу цитирам: Мила, Боянке, Скъпи Ванко, Добринке. Аз тук съм добре. Това-така, това-така. До тук е сухо писмото. Стигне ли до внучетата си и започва да плаче. И на Тотев-младши не искахме да спираме сълзите в този момент. Та заради внучетата, единият кръстен на него, се връща в родината си, без да го блазнят пари, повечето работа или западният живот. Суров беше край тези камъни студени, но с меко сърце.

Когато го пенсионираха на 50 години, започна в института по Паметници на културата. От преди това си бяха приятели с Йоан Левиев. Той често идваше вкъщи да пушат цигари и аз им правих компания. Йоан беше такъв, ако ти му говориш на „вие“ и той ще ти говори на „вие“, ако ти му говориш на „ти“, той веднага те приема и ти говори на „ти“. Но както ти определиш тона, защото той можеше всеки начин. Много добър човек. Бохем отвсякъде!
Няколко дни след пенсионирането Бай ти Кольо казва: Ръцете ми да изсъхнат, ако хвана повече работа. Три месеца тук с майка ми само дето Априлското въстание не стана. За най-малкото се викаше и блъскаше. По едно време само чакаше някой да чукне на вратата и като се подвикна от вън веднъж: Бай Кольо, за една плоча тука… ИДВАМ! Отвори широко ръцете. Върна се весел и вика: Бал съм му мамата, почвам пак. Работеше до 92-годишната си възраст. Не беше свикнал да седи на едно място и да лентяйства.
Измряха всички от силикоза в неговата работа, защото не го слушаха. Той щото беше умен първо гледаше на къде духа вятърът и заставаше в неговата посока, за да не диша от каменния прах. Друг съвет от него бе, че когато сядаш на камък, може да е 40 градуса, но слагаш носна кърпа, защото камъкът пие.
 
Загуби си обонянието след един случай, когато беше на косъм от смъртта. Били са в една кариера и е имало взрив от дупка. Извикват му : Бай Кольо, махни се. И той в последния момент се дърпа, но напоително вдишва от барута. След това като му сложиш две яйца , няма да знае кое е вкиснатото кое е здравото, докато не ги опита. Веднъж бях донесъл италианска нафта, ама пустия съм я сложил до бутилката с олио и те изглеждат по един и същи начин. Тръгнал да си прави салата и като се развика: Да ви еба майката и комунисти, и олиото развалихте.

Никола Стоиров Тотев загива жестоко от любов към паметника Альоша и желанието в един момент след промените да бутат рожбата му. Тогава Гърневски, като кмет на Пловдив, писал  стихове в прослава на БКП, за да е в крак с новото време на отричане на всичко предишно решава, че трябва да се бутне паметникът. Без дори да си дава сметка за почти невероятните технически трудности, които изисква подобно начинание. И най-важното, че президентът Желев беше подписал договор с Елцин за сътрудничество с Русия, който уреждаше и неприкосновеността на военните паметници.  
Тогава журналисти отиват в дома на Кольо Каменяра за общи въпроси. Питали дали паметникът може да се разруши лесно. А той казваше: За да го бутнете- трябва тепето да махнете. Хората в Испания уважават паметниците на Франко и Салазар, а те са клали като прасета в Гражданската война през 36-та. Една от журналистките на 25 декември влиза в дома му и му казва под сурдинка, че намеренията им са сериозни. На 27 се връща от сбирка на маркаджиите, запален фен беше. Само жена ми беше тук. А Добринка казва все едно още го чува. Викаше Альоша, Альоша, Альоша… и получи инсулт в лявата ръка и левия крак. Когато излязох на двора той беше вече на земята.
 

Беше велик  човек, но 22 години вече го няма…

Текст: Ивелина Василева

Снимки: Недялко Костов