Възрастна жена загуби съпруга си, защото няма път до къщата им

Линейки не могат да достигнат до адреса на Милка Бонева, тъй като няма път до къщата

Повече от 15 години молбите и жалбите ѝ остават без отговор, докато жената плаща данъци

Стефка Георгиева

Това е историята на Милка Бонева, 72-годишна жена от пловдивското село Костиево, чиито молби остават като глас пустиня вече второ десетилетие.

Баба Милка и мъжът ѝ Димитър, се преместват да живеят в Костиево, общ. Марица, обл. Пловдив преди повече от 20 години. Купуват имот, върху който строят къща. Няколко години по-късно, купуват от общ. Марица и съседния двор (бел.авт.:парцел, който не е в регулация, с площ 2 дка земя, като за него дават 3 дка земеделска земя. Общината е с един декар печалба, но не това е важното.)

Баба Милка и дядо Димитър са съвестни данъкоплатци. Плащат данък сгради и такса смет, макар че камион на чистота до момента не е стигал до тях. Пътят не позволявал. Налага им се да изнасят всичко на гръб. Макар със скромни пенсии (т.е. минимални), те не пропускат да дадат на държавата това, което ѝ се полага, както казва възрастната жена. И тук идва проблемът – за толкова години, те все ще нямат път до къщата си. Улицата е 19-та, а по нея има само кал и мръсотия през влажните месеци на годината, а през лятото – пепел и прах.

Възрастното семейство, както и техните деца, вече над 15 години подават жалби и сигнални както до кметството в селото, така и до общ. Марица. Отговор обаче, няма.

Преломният момент за баба Милка настъпва в началото на 2020-та, през февруари. Състоянието на дядо Димитър се влошава рязко. Екип на Спешна помощ се опитва да достигне до тях, за да им помогне, но не успява. В резултат на това, баба Милка губи не само съпруга си, но и най-добрия си приятел. Това е трагедия, която не може да се опише с думи.

Притеснени от случилото се, а и загрижени за състоянието на възрастната жена, нейните деца започват още по-упорито да подават сигнали към местните власти, но отново без отговор.

След няколко месеца „ходене по мъките“, баба Милка се среща с кмета на с. Костиево, който и заявява, че по разпределение могат да се асфалтират 2-3 километра на година, но за нея може и да не остане чакъл и асфалт. Ако си плати обаче, курсовете на камиона (около 6-7 курса с предполагаема стойност около 200 лв. на курс), може и да стане работата.

Тук е изключително важно да отбележим, че дължината на ул. 19-та в с. Костиево варира между 250 – 300 метра! По-малко от половин километър, но за него пари вече няма повече от 20 години.

През юли се случва следното. Ново семейство, което си е построило къща срещу тях преди около година, се сдобива с нова улица. „Живи и здрави да са хората! Нека!“, казва възрастната жена, която отново отива на среща с кмета, за да го пита до къде са писали съседите жалби, че да пише и тя, за да и асфалтират улицата. Отговор не получава.

Внукът ѝ отива на място в общ. Марица, за да разговаря я с кмет, я с инженер и да разбере каква е процедурата, която трябва да се следва, за да асфалтират улицата на баба му. Охраната категорично заявява, че по време на пандемия, приемно време няма НИТО ЕДИН служител в общината и евентуално другата година семейството да дойде отново. Посещението е последвано от два имейла с жалби и два имейла – отворени писма, на които също няма отговор.

Как да тълкувам мълчанието от кмета на селото и от служителите в Община Марица – не знам.

Баба Милка добре го каза:

„Ама нека да имат хората, живи и здрави да са, и те семейства гледат. Не искам да имам като тях, само една улица искам, че да идва камиона с боклука и, не дай Боже, линейка. Пък за тези години сигурно с данъците все сме го заслужили това. Не съм само аз на тази улица. Още четири семейства сме.“