Плетените фантазии на един журналист  – Веселина Божилова и нейните кукли (ГАЛЕРИЯ)

„Чувствам се като акушерка в родилен дом за кукли“

Аз не съм се отказала от журналистиката, тя е моят живот. Но така или иначе, пандемията съвпадна с нов етап- пенсиониране, липса на трудов договор…От години работя от къщи и лично за мен особена промяна няма. А в тоя етап на живота да тръгнеш в друга посока вече си е нова свобода

Под тепето започва поредица за хората, които създават във времената на повсеместна световна криза. Създателите в ерата на Сovid-19 са сред нас, те ходят по улиците на древния и вечен град под тепетата и както са казвали дедите ни „не седят мирни“. Запознаваме ви с немирниците, творящи  в период на локдаун.

Първият портрет е повече автопортрет, защото тя е колега журналист от така наречената „стара школа“ или както ние по-неопитните ги наричаме с уважение – доайен и учител. Кой, ако не тя, ще се нарисува най-добре?! От уважение към острото ѝ перо и таланта с куките!

Вижте плетените фантазии на журналиста Веселина Божилова, която твърди, че се чувства като в родилен дом за кукли:

„В коварни времена живеем. Не казвам тежки, защото още са живи хората, които са преживели война, бомбардировки. Дори моето поколение, едно от последните от бейби бума, може да разкаже истории на дефицит и ограничения, които по- младите няма да разберат. Сега или сме болни в къщи и изнемогваме от температура и страх как ще се чувстваме след час, или имаме такива близки и треперим с телефона в ръка как ще звучат, или потъваме в бездната от тревога, ако закараме близки в болницата и нямаме вест оттам, или, или… Вариантите са много, дори нищо да ти няма. Общото е вирусът. А странното е, че човечеството никога не е имало такава обща комуникация като него. Това е парадоксът. Той обединява хората от цял свят, в същото време ги затваря сами вкъщи. Някой ден ще го осмисляме. Сега само губим.

Аз се спасявам, като правя кукли. Те са плетени, на една кука, но не бих се определила като плетачка. Мога да плета от дете, но едва ли някога съм изплела два еднакви ръкава, а сложните плетки са ми скучни. Не мога да чета схеми, нито имам търпение да гледам клипчетата в мрежата. Целенасочено се научих да плета на една кука на принципа проба- грешка, защото ми трябваше като средство. Скоро разбрах, че направо съм го изобретила, защото хората май по друг начин плетат. Загърбих като дете дарбата си за рисуване, но тя не ме забрави. Все едно, с търпението и ината на козирог пробвах, пробвах, пробвах…Като полезно свое качество считам това, че ако някой се откаже на 17-ия път, примерно, аз ще опитам и за 18-ти. Та лека-полека открих, че в плетените играчки ме бива. Плета ги не по схема, а по снимки или от натура. Цяла зоологическа градина съм направила, дори игуана съм плела. То си е предизвикателство, а това е другото, на което не мога да устоя.

Куклите са вече тежката категория в тая работа и не веднага посегнах към тях. Първите бяха доста несмаслени, но лека полека поправях. Когато схващаш куклата като скулптура, а куката като длето, действаш бавно и полека. Това е моят подход. Да правиш кукли, обаче, е страхотно преживяване. Много си ги обичам. Докато правя главата, и аз не знам каква ще бъде. Като сложа очичките и ме погледне, вече ми се изяснява. Открих едни страхотни копчета, сякаш правени за очички и ги изкупих и от трите големи галантерийни магазини в Пловдив. Това беше моята подготовка за есенното затваряне- не лекарства, а 60 копчета. Последните. Като свършат и те, трябва да мисля нещо друго. Но мисленето е голямата част от процеса. Наистина го наричам хоби, но какво хоби е това, което те кара да работиш по десет часа на ден… Нещо запали ли ме, мога да го правя до безкрайност. Та и с куклите е така, нарича се вдъхновение.

Понякога се чувствам като акушерка в някой голям куклен родилен дом. Виждаш бебето и вече ти е ясно какво се е родило. Дотогава е кълбо прежда. Но изглежда някакси успявам да им вдъхна тая любов, с която ги правя, защото и хората им се радват. А от това по-голямо признание няма. В журналистиката не винаги ти се радват. А и като изнасяш нелицеприятни истини, по- скоро те атакуват. Няма го това чувство, че създаваш радост. Е, това е обратната връзка между куклите и журналистиката.

Това, което направи куклите ми популярни до степен да се чудя как да правя обещаните, са фотосесиите ни с Димитра Лефтерова. Тя е фотограф на свободна практика, белязана от оная голяма магия на това изкуство да снима, да снима, непрекъснато да открива какво да снима и то с един характерен приказен подход.

И друг път съм снимала куклите си навън, в Стария град, на Римския стадион…

Но когато гледах снимките и от есенен Пловдив през ноември, и звъннах и и предложих да си направим заедно едно бягство от Ковида. Както и аз, и тя беше в оная средностатистическа степен на депресия, овладяла всички ни и предложението ми да снимаме куклите и хареса.

Моята идея беше да населим опразнените от хора пространства с куклите. Есента е най- хубавото време на Пловдив, Старият град обичайно по това време е доста населен с туристи. Докато снимахме, видяхме всичко на всичко двама италианци на колела, двама български туристи и една белгийка. Май ние им бяхме атракцията. Хем всичкото е наше, хем тъжно. Спонтанният проект беше предназначен да предизвика усмивки у хората, които го видят във фейсбук, да ги разведрим, да им предадем малко и от нашето настроение на плах оптимизъм и отказ от капитулация. И наистина, есенната сесия много се хареса. А аз лично смятам, че всичко, което те кара да се усмихваш и ти предизвиква топлина в стомаха, е добро. / С тая цел гледам клипове на говорещи папагали/. Това беше нашият с Дими принос към отговора на човечеството на пандемията.

После… решихме да продължим, втора сесия тия дни с коледно настроение, нови кукли… Идеята ни беше забелязана, поканиха ни да участваме във фотоизложба на българския културен център Магура в Чикаго. Изпратихме снимки, видео. Ей така, както си седяхме по къщите, изведнъж ни се отвори много работа.

Аз не съм се отказала от журналистиката, тя е моят живот. Но така или иначе, пандемията съвпадна с нов етап- пенсиониране, липса на трудов договор…От години работя от къщи и лично за мен особена промяна няма. А в тоя етап на живота да тръгнеш в друга посока вече си е нова свобода.

Това, което от две години поне ми се иска да направя, е да събера група деца, да ги науча да плетат. Да измислим сюжет и герои. Да ги направим. После да ги снимаме с видео и да си направим анимация. Мога да ги науча на всичко това. Ще бъде славно филмче. И толкова много неща покрай него. Живот и здраве, да се маха вирусът, сигурно и това ще стане. Точно преди затварянето през пролетта имахме разговор с екипа на едно защитено жилище, харесаха идеята. Светът е пълен с идеи, а мързелът е талант. Аз го нямам. Предпочитам нещо така да ме запали, че да ставам и посреднощ да го правя и да не ми стига времето. Случаят в момента е точно такъв. Впрочем правех го и докато тичах цял ден по събитие. Това си е отделно.

Куклите в момента вървят като топъл хляб. Това ме притеснява, защото обикновено една кукла отнема три дни работа. Сега ги правя за два. Не искам да препускам преди вдъхновението, но трябва да съм идиот, за да не оценя интереса към тях. Като давам кукла, давам все едно свое дете. Не е преувеличение, все ги мисля. Най- добре ме разбра Юлияна Атанасова, жената, която ме подкрепи в самото начало. И тя е творец и схвана какво ми е в душата. Дадох и първата си кукла и цял ден ми беше тревожно. Какво прави, как е..Абе все едно дете си дал. Без да я моля, вечерта на другия ден ми прати снимка- моята кукла зад училищен чин. Кратък текст. Беше ученичка. Много и хареса. Ей за такива хора правя куклите…И докато го пиша това, ми звънят от едно ателие за плетени дрехи наоколо, малко цехче. Жените с радост ми дават каквото не им трябва, парченца разни и специално за мен поръчаха от фирмата- майка по-големи. Много мили жени и далеч не са само те, с които куклите ме събират.

И понеже изобщо не се възприемам на сериозно, както познатите ми знаят, нека накрая кажа на оная моя учителка по трудово обучение от четвърти клас, която ми остави четворка за годината и това безкрайно ме нарани – видяхте ли, другарко, все нещо мога да правя… Забравих и името, но цял живот и се доказвам.

Та така, отивам да си прибера парцалчетата.“

Още кукли може да видите в страницата Плетени фантазии / Crochet fantasies

Снимки: Димитра Лефтерова