Днес честваме 150 години от рождението на поета
Една от най-големите фигури в българската литература, Пенчо Славейков е роден на тази дата преди 150 години. Едва ли има човек, който да не е чел стиховете му, които са оставили трайна следа в литературата ни и които биват вдъхновение на редица млади автори. Той е един от основателите на кръга „Мисъл”, който слага началото на модерната българска литература след края на Освобождението.
Днес дори световната търсачка Google отдава почит на великият български поет, който умира едва на 46-годишна възраст. Ликът на Пенчо Славейков се явява веднага, след като отворите сайта, за да ни напомни големите имена, които имаме. Едва ли има смисъл да ви разказваме историята на живота му, с която, вярваме, повечето от вас са запознати. Затова избрахме да ви споделим 3 негови стиха, с които да си припомним творчеството му.
НИ ЛЪХ НЕ ДЪХВА НАД ПОЛЕНИ…
Ни лъх не дъхва над полени,
ни трепва лист по дървесата,
огледва ведър лик небето
в море от бисерна роса.
В зори ранил на път, аз дишам
на лятно утро свежестта —
и милва ми душата бодра
за лек път охолна мечта.
За лек път, за почивка тиха
през ясна вечер в родний кът,
където ме с милувка чака
на мойто щастие сънят.
СПИ ЕЗЕРОТО…
Спи езерото; белостволи буки
над него свождат вити гранки,
и в тихите му тъмни глъбини
преплитат отразени сянки.
Треперят, шептят белостволи буки,
а то, замряло, нито трепва…
Понякога му сал повърхнини
дълга от лист отронен сепва.
CIS MOLL
So pocht das Schicksal an die Pforte.
Beethoven
Отмахна той завесите и тихо
застана пред отворений прозорец.
Таинствена и чудна лятна нощ
полухваше с дихание си морно
и лееха над сънний мир приветно
сияние рой трепетни звездици;
невнятен говор водеха със тях
в градината събудените ветки.
Нощта бе ясна, но злокобен мрак
се сбираше Бетховену в душата –
и той кръз него нищо не съзре.
И тихо пак отдръпна се назад,
през стаята премина и замислен
той седна пред отворений роял…
Разсипаха се звуци бурен вихър
и трепнаха прекъснати. Ръце
отпусна той и смъртно бледен лик
безпомощно обори на гърди.
И в мрачния му ум злокобни мисли
се зароиха, сепнати за миг,
тъй както искри изпод пепелта
на току-що разровена жарава:
– За мене всичко свършено е вече!
Слепецът няма слънцето да види.
Във безпросветна нощ залутан, само
живее той – да чувства адский ужас
на туй, що е загубил безвъзвратно.
Слепец! За мен залязоха навеки
на слънцето лучите – с звуковете
на музиката… А едни, едни
те даваха живот на моя дух
и светлина на гордите ми чувства.
Аз доживях самичък да се видя
мъртвец приживе, Другите живеят
с живота на творенията мои –
и само ази зарад тях съм глух.
И призракът на мойта чест жестока
ме неотстъпно навсъде преследва
със своя злобен и ужасен смях:
"Творецът на хармонията – глух!"
Душа жаднее за покой – покой
във гроба – на чиито двери няма
съдбата ни да хлопа, ни зове!
Витаеше веч сянката на смърт
над него и облъхна го със мраз.
Но геният, хранител на душата,
отблъсна властно удара… Бетховен
чело подье и през прозореца стрелна
навъсен поглед в звездни небеса.
– Покоят е тъй близо!… За такъв ли
покой жадней сърцето? Избавленье!
В смъртта покой?! Дали не малодушье
за него с своя милкав глас ми шепне?…
Де гордото съзнание – че грей
величие в човешката неволя?!
Сляп бил си ти! И Омир бил е сляп;
но в слепота от хилядите зрящи
дничък само той е виждал ясно…
Не из очите погледът излиза,
а на душата из Света Светих.
И аз оттамо счувам дивен ек!
То стон ли е на хаоса душевен?
Свещен ли плач на бедното сърце?
Или е трепет то на ощ незнайни,
но горди мисли, зародени в мрака,
що божий пръст на нов насочва път?…
Не! Не! Живее всемогъщий дух –
а с него аз в изкуството живея…
И загубата на единий слух
нелесно тъй убива идеалът,
когато него Висший Слух поддържа!
Аз чувствам чрез него буйний пулс
на общия живот на естеството –
не той ли бие в моето сърце?
То не от туй ли страда тъй жестоко?
В страданьето е негова живот!
И само в него ази ще намеря
за нови чувства нови звукове –
изкуството чрез тях да обновя…
Таз висота достигна, възродена
в велика скръб, великата душа.
В полета горд на възбленуван блян
унесен, той сафърленото свое
творение отново залови –
и се забрави, и забрави всичко…
В хармония и дивна, и надвластна
се сбориха и сляха звукове,
метежен рой подир метежен рой,
като пожарни пламъци. От тях
на беззаветност знойний дъх повея…
А смъртните окови, що душата
тъй гордо бе зафърлила, звънтяха
болезнено, като отьек на буря,
и нейде си замираха далеч…
В нестройний строй на тоя химън горд
диханието на покой възвишен
трепереше – покой на дух възмогнат.
И в своята забрава той не спази
как влезе тихо в стаята един
от младите му ученици; сепнат
от звуковете бурни на рояла,
зад него той застана… И ужасни
в главата му се мисли зароиха:
"Рикание на гладен лъв в пустиня
в тез звукове ехти. Отде те идат?
Това не е ли изблик на безумье?
Или той с свойта глухота изгуби
и паметта за формата и строя?
Безумецът, дали не възмечтава
да заглуши светът – и нов закон
да тури за хармонията той?!"
А между туй, съзнанието тайно
мълвече на Бетховена в душата:
"Ти на съдбата няма що да робщеш.
Ти имаш свой особен дял… Ти сне
от небесата пламък Прометеев
да го запалиш в хорските сърца
и възгорени, да ги възвисиш.
И в тях сърца, един през векове,
ти ще живейш безсмъртен в смъртний мир."
