Пловдив отбеляза 174-та годишнина от рождението на Христо Ботев
Пловдив отбеляза 174-та годишнина от рождението на Христо Ботев пред паметника на поета революционер в Цар-Симеоновата градина. Десетки пловдивчани се вслушаха в „Моята молитва”, прочетена актрисата Мария Генчева – водеща на церемонията днес.
Големите аплодисменти обаче бяха за Марина Узунова – ученичка в 11 клас, председател на Ученическия парламент на ЕГ „Пловдив“.
Тя прочете словото си с призив към събралите се пред паметника на Христо Ботев да изживеем достойно всяка следваща минута. И да следваме завета на великия българин, защото така ще променим настоящето си, а когато „ги изменим с тях ритъма на живота, когато ги обновим с белези от собствените си борби, тогава ние ще постигнем нещо повече от единение с корените и с миналото, ще постигнем единение едни с други”.
Ето цялото слово на Марина Узунова:
Има моменти, в които връщаме погледа си към миналото особено осезаемо – с една надежда да намерим допирна точка в настоящето между бъдещето и изживяното. Да открием едни идеи, красиви притчи и пътища, извървени извън границите на самоцела с гордост и мисъл за ближния, за алтруизма, който търсим и желаем.
Днес, на 6 януари, отбелязваме 174-та годишнина от рождението на Христо Ботев – революционер, поет, радетел за българското, за свободата, която носи смисъл не само за личността, но и за народа. В студените дебри на януарските дни раждането е символ на посоката към светлината и надеждата за новото начало, което поставя един живот. Животът на Христо Ботев е именно един лъч, орис, която не обещава, а завещава цялото си същество, обрича всички свои чувства и трагедии на борбата за родината, родината в дълбините на сърцето, родината в битката за свобода за живота и душата. Ботев оставя късове от сърцето си през целия си земен път – неговата храброст, безкрайната сила на духа му, подвига му, които завинаги остават като песен сред исполинските гори на родината, сред висините на синьото небе, изпълват времето с чутовното му дело и то вече не е само жизнена част от миналото, но и незабравимо възвисение в посоката за бъдещето.
Пътят на Христо Ботев е една пътека, която той облагородява чрез посвещаването си на мисията за свобода, за изграждане на идеалите на нацията извън оковите. Оковите, които младият Ботев усеща и чийто звън чува, той отхвърля чрез себе си, чрез творчеството си, чрез битката, в чийто апогей се превръща неговата жертва на връх Околчица. Оковите са разкъсани и тяхната тежест не може да прекъсне нишката на борбата, славата на подвига и победата на духа, оставени като изваяни стъпки, които да бъдат проследени до извора на бурен отклик срещу потискащото бреме. Христо Ботев носи любовта към родното, към свободата и общата борба в своята сила като връх на ценностите в сърцето, като най-дълбока сърдечност, като най-искрен поглед, най-ясен ден и най-красив изгрев.
На днешния ден свеждаме глава пред подвига на Ботев и неговия принос за изграждането на новото българско начало. Живеем днес, в тази минута, в този момент и можем да го превърнем в начин да изживеем достойно следващата минута, да оставим бъдеще и да мислим за това бъдеще като най-голямо вдъхновение и надежда за настоящето. Именно това е ядро на неописуемата сила, която живее в духа и спомена, в завета и миналото, оставени на света от Христо Ботев. Ядро, което е живяло с него в борбата му, ядро, което не се е изгубило след смъртта му, защото личността на Ботев е толкова безсмъртна, колкото е и борбата му.
Животът на Христо Ботев е вплетен за вечни времена в историята на българския народ. От рождението му през 1848 година, през неговата силна дейност като публицистична фигура, приноса му за революционната борба, дейното му участие в дейността на Българския централен революционен комитет, оглавяването на четата на Врачанския окръг по време на Априлското въстание и личната му саможертва на едва 29-годишна възраст, националният герой очертава път за бъдещето, извисявайки свободата и обичта към българския народ, към ближния като висши и най-лични идеали.
Ботев отдава на земята своя живот и своята кръв, оставя в себе си пламъка на вярата в проглеждащата извън тъмнината бъднина, оставя в себе си мисълта за българския народ, който е изстрадал своята незаслужена съдба и чиято нова съдба вече е в собствените му ръце. Остава само с това, качвайки се на парахода „Радецки“ през 1876 г., и само с това умира, предавайки завета си на всеки един от нас като възкресители на духовната му цялост.
Защото тази цялост ще се постигне само когато всички ние намерим устоите, в които са живеели героите на възрожденските времена, когато потърсим в сърцата си силата да погледнем към миналото и да преоткрием идеалите за храброст, търсене на светло бъдеще, отърсване от егоизма и привикването с тежестта на нереализираната свобода. Когато ги последваме и ги превърнем в промяна за настоящето си, когато ги опазим, но изменим с тях ритъма на живота, когато ги обновим с белези от собствените си борби, тогава ние ще постигнем нещо повече от единение с корените и с миналото, ще постигнем единение едни с други.
Времената, в които живеем, са динамични със своето многообразие, а ние, намирайки вдъхновение за изграждането на по-светли дни, намирайки дълбоко в сърцата си любовта към родината и родното, обичта към хората край нас, намирайки силата да променяме към по-добро, да се борим за идеалите, които искаме да срещнем срещу себе си, отдаваме нова частица от себе си, нова частица от бъдещето на онези красиви Ботеви идеи и мечти, които ще продължат да живеят чрез нас тук и сега.
На днешния ден нека си спомним, нека усетим в сърцата си Ботев чрез идеалите, които той е завещал, чрез делото му, което живее в свободата, нека се обърнем 174 години назад и обратно в този момент, за да намерим ценностите, копнежите и борбите, пръснали се между миналото и настоящето. Нека живеем, връщайки се към битието на Христо Ботев – един велик българин, чиято смелост, бурна обич към родината и саможертва, чийто път, блян и посока са отдадени завинаги като вечно туптящо сърце на България!
