Пълното слово на издателя Манол Пейков по повод 2 юни
На издателя Манол Пейков, като носител на награда „ Пловдив”, се падна честта да прочете слово за Христо Ботев пред паметника му в Цар-Симеоновата градина в деня на неговата гибел.
Прочетете цялото слово на Пейков без редакторски намеси:
„Когато бях малък и Ботев ме гледаше от исполинските си паметници с мощната си рунтава брада и вечно сключени вежди, бях убеден, че е поне на 50 години, ще рече – стар и сериозен човек.
Днес съм почти на 50 и добре знам, че си е отишъл едва на 28, макар като гледам паметника му все така да ми се струва, че е по-възрастен от мен. Това е защото времето и дебелите книги дотолкова уголемяват нещата, че ги правят недосегаеми (или почти недосегаеми) за нас.
Всички знаем за раждането му в Калофер, за превземането на кораба Радецки и за гибелта му на Околчица. Всеки от нас може да изрецитира поне пет Ботеви стихотворения. Ако не целите – то поне началото и края.
И понеже всички знаем началото и края – както на стиховете, така и на живота му – днес реших да ви прочета малко от средата – с надеждата да го приближа до вас, до всички нас.
Откъсите, с някои съкращения, съм подбрал от книгата на Захари Стоянов „Христо Ботйов: Опит за биография“. Запазил съм оригиналния правопис и правоговор.
„Около края на 1865 година Ботйов трябвало да се прости вече с Одеса. Изчезванието му от Одеса станало съвсем незабележено даже и между другарите му българчета, с които той в една квартира живеел. Никому се не обадил, не си взел даже книгите.
Станал учител Хр. Ботйов в родното си село или, по-добре, заместил е стария си вече баща, който се бил тежко разболял по това време. Учителство, възпитание и Христо Ботйов! Това е било подигравка и с двете страни. Скоро родителите на учениците забележили влиянието на новия учител. Правилата и предметите, които били за него чума през целия му живот, били захвърлени в калоферското училище. Неговото преподавание се състояло от разкази, най-много от историята, облечени в груба тенденция.
Отличил се още той по това време да говори слова в различни тържествени случаи. В тая епоха на нашето възраждание словата или както ги наричаха, „сказките“, бяха гъби после дъждовно време.
Но и в тия сказки той бил цял-целеничък Ботйов. В едно слово, което той държал на Св. Кирил и Методия в училището, възлязъл отгоре на чешмата, така се увлякъл, тъй надалеч отишел, щото на по-буйните и с ярешката кръв настръхнали космите, а умерените и „консерваторите“ се принудили да го свалят от трибуната. Той пада, но устата му още говорят, така щото станало нужда да затулят тия уста с ръка.
Ножът почнал вече да допира до кокала. Калоферските чорбаджии, които били отговорни за верноподаническите чувства на своето село Калофер, предчувствували, че новият даскал ще да им развали спокойствието. Повикали баща му, комуто прочели една дълга и твърде неприятна лекция.
— Ти, кир даскале, даскалуваш от петнадесет години, бил си един от най-работните хора по селските ни работи, давал ни си съвет и си ни служил… Сега всичко наше направено се разваля от дъното и от кого, даскале? От вашия син, бог да го поживи на родителите му! Той приготвя на селото, на сиромасите такава една беля, която и мъртвите от гроба не ще да можат да отвърнат!
Вечерта чувствителният баща, намръщен и нагрочен, почнал със строг и сериозен тон да убеждава и съветва Христа, като му докарал от деветдесет и девет дерета вода.
— Ти ме прости най-напред, тате, че аз съм принуден да не мисля като тебе — обадил се да възрази Ботйов на баща си. — Ти си човек умен и достатъчно развит, за да можеш да разбереш, че епохата, в която си живял ти, е била друга, а днешната е съвсем противното. Ти бе верен служител на тая епоха! Позволи и на мен да бъда верен на своята, да си изпълня дълга, да не правя престъпление.
Градът Браила беше тогава, току-речи, български град, с българска интелигенция, с български печатници и български вестници. За там решил да отиде нашият пътник, гдето и пристигнал около края на месец октомври 1867. Чудели се и маяли браилските интелигенти, как е възможно и мислимо, щото човек като Ботйова, млад, красив, умен, деликатен и учен, да отбягва подобни нему, а да ходи с голите и простите хайдути, на които никой светски човек не би си унизил достойнството да им подаде ръка публично?
Трябва да констатираме и тоя факт, че както в Браила, така и по другите румънски градове имаше много поклонници на сиромасите братия хъшове, но малцина имаха гражданска доблест да им подадат ръка, да тръгнат и седнат с тях или пък да ги поканят на къщите си. Те ги обикваха тях чак тогава, когато се чуеше вече, че са избити в Турско. Ако някой им спущаше в попуканата ръка два-три цванца, то ставаше тайно, зад вратата, и нищо повече.
С Ботйова ставало противното. Той бил най-честит, когато яде и пие, ходи и разговаря с тия хора. Че той е поет, талант, велик и предназначен да създава епохи — за това никой го не подозирал, в това число и най-близките му другари — хъшовете.
„Колко съм го мъмрал и учил да си гледа работата, да седне и се залови за талантливото си перо — разказва добродушният дядо Паничка. — А бе, Христо, а бе, чедо, защо не бъдеш по-мирничък? На кого си се метнал? Баща ти беше човек строг, но работеше, умно и разумно постъпяше, а пък ти? Много ще си оплакваш младините! — съм говорил често, пък той умира да се смее.
В Букурещ останал на улицата. Потърсил той тогова и оногова от хъшлаците, с които се запознал преди няколко месеца, но няма никого, все хора непознати и чужди.
Ходил ден, ходил два и повече, а никъде няма среда като за него. Жив бил още по онова време Христо Георгиев, негов съотечественик и роднина, парите на когото излизали на милиони; който хранел и поддържал стотина западнали и негови служители; който би приел и Ботйова с отворени обятия и го би направил човек, в съвременна смисъл на тая дума, и пр., и пр. Но кой е Христо Ботйов? Можел ли е той да бъде човек? Приличал ли е той на другите?
Той не попитал даже где живее Христо Георгиев, не знаел улицата, в която се намират неговите палати. Срещнал се в Букурещ с някого си Христа Карловченина. Когато станала първата среща, Ботйов не бил ял от един ден, а Христо — от два.
— Ако си българин, братко, и ако знаеш какво ще да каже сиромашия, то купи ми един хляб! — казал Карловченинът и задръстил със сълзи своите хлътнали очи.
— Знаеш ли где се продават и купуват тука вехти дрехи? — бил отговорът на Ботйова.
— Ей тука близичко; преди една неделя си продадох балтона — отговорил с очарование Карловченинът.
Отишли на стария пазар, Ботйов влязъл вътре в един еврейски дюген и попитал евреина: колко цванца ще да даде за всичките му дрехи, които са по гърба му.
— А ти нима гол ще да останеш? — запитал евреинът зачудено.
— Ще да ми дадеш едни по-стари, а остатъка на парите ще броиш — отговорил нашият.
Лесно се съгласили. От еврейския дюген двамата Христовци отишли право на една мизерна гостилничка, гдето хапнали и сръбнали братски. Наближило да се мръква и нашият Христо казал на чуждия Христа, че е време да намерят някое сиромашко ханче, гдето се плаща най-евтино.
— Не зная твоя милост дали ще да приеме, но аз си имам ятак, без да плащам пукната пара — казал Христо чуждият след едно малко заеквание. — Това място е една
опустяла воденица без врата и без сайбия.
Нашият Христо се съгласил и тръгнал подир своя адаш в тъмната нощ. Дошли най-после до пустото здание.
В един сандък от брашно или от друго, напълнен със слама, сено и други парцалаци, легнали двамата Христовци и подир няколко минути сладко-сладко заспали! Зданието, като всяко пусто, без врата и прозорци, стените му и покривът били покрити с паяжини, а подът му постлан с една педя боклук и нечистотии. Туй, гдето го казват дървеници, бълхи и други от тяхната пасмина животни обитавали и царствували в апогеята на своето величие.
От месец октомври 1868 г. до месец февруари 1869 двамата Христовци са живели в тая воденица, гдето са се прибирали вечер късно за спане, а заран рано, щом се е зазорявало, тичали в града да влязат в някое хъшлашко кафене или кръчма — да си огреят вкочанясалите крака и ръце.
Когато замръквали във воденицата гладни от целия ден, нашият Христо, комуто не се спяло, обикалял около стените и декламирал разни стихове, като се прозявал от време на време, псувал и се смеел.
— Ти не правиш добре — се обаждал от време на време чуждият Христо. — Многото говорение и ходение твърде удря на глад. Ако искаш да се рахатлъндисаш, легни си като мене и се замисли все за големи работи, уж че ти ги правиш. Няма да усетиш по тоя начин как ще да заспиш.
Казват, че великите нации раждали и велики хора, по наследство. Това правило или закон нямат в себе си нищо правдоподобно, защото не личностите се раждат велики и стават такива в утробата на майка си, а условията, събитията и обстоятелствата ги правят такива, отпосле вече. Колко българи са се родили за наполеоновци, робеспиеровци, гарибалдевци, кошутовци и пр., но мизерното положение на своя народ създало е от тях дребни чорбаджии в някое село, хайдути по Балкана или незаметни доброволци в Гърция, в Сърбия или в Русия?
— Па кой ли се интересуваше от него по онова време? — говореше ни един от неговите одески познайници. — Ако го знаехме тогава, че той ще бъде Христо Ботйов, поет, революционер и войвода, то да сме го носели в пазвата си.“
