Автор: Никола Венков
В Столипиново няма нито масови събирания за сватби, нито събирания по улиците
Трябва да се работи с местните, съседската самоорганизация е силен инструмент
От 21 март се въведе контрол над движението между големите градове. На изходите им са поставени контролно-пропускателни пунктове (КПП), където трябва да докажете основателността на пътуването си. Заграждането на много малцинствени квартали из страната обаче започна три дни по-рано, а преминаването между други квартали в населените места все още не се ограничава. Това изпраща много опасно послание.
В сряда, 18 март, редица кметове заговориха за КПП-та по границите на сегрегираните малцинствени квартали: в Нова Загора, Сливен, районният кмет на „Източен“ в Пловдив… На всеослушание заявиха, че смятат жителите на тези квартали за „неконтролируеми“, за неспазващи мерките за социална изолация и за опасност срещу общественото здраве. В район „Източен“ се намира кв. „Столипиново“ с над 40 хил. души население, където работя вече повече от четири години. На следващата сутрин говорих по радио „Хоризонт“ защо дори приказването за КПП специално за малцинствата е много опасно. Малко по-късно в Пловдив дадоха заден и се отказаха от отцепване на кв. „Столипиново“, „за да не ескалира напрежението“, но го направиха „засега“ и размахвайки заплашително пръст. По-късно същия ден научих, че КПП вече действат около кв. „Кармен“ в Казанлък и кв. „Факултета“ в София. Вечерта прокуратурата в София обяви по медиите своите указания към всички кметове относно въвеждане на контролни режими за кварталите, „населени с лица от различна етническа принадлежност, явно демонстриращи нежеланието си за спазване на въведените ограничения“.
Оставям настрана отчетливо дискриминационното функциониране на формулировката „квартали, населени с лица от различна етническа принадлежност“, употребена от държавен орган (и да – различна от кое?). Тук ще обясня защо е толкова опасно въвеждането на контролно-пропускателен режим, различен от общите мерки за „българските“ части на градовете, и какви са правилните и по-ефективни мерки, за които трябва да се работи вместо това. Някои такива мерки бяха анонсирани в Пловдив в събота след среща на местни политически лидери от Столипиново – вероятно принудени към действие от видимо раздразненото обществено мнение сред по-образованите жители в квартала – с кмета на града. Надявам се пловдивската управа да има шанс да послужи за пример на останалите населени места в България във време, в което изолирането не на всеки гражданин, а на малцинствата се превърна в национална епидемия.
„Вие направихте Столипиново като Ухан!“, „Накарахте хората да мислят, че от Столипиново излиза вирусът“, „Столипиново май пак е единственият квартал в Пловдив“ – това са реакции на местни жители онлайн през изминалите дни. Те чуват и наблюдават всичко това, което се пише и решава за техния квартал, така, както и ние се тревожим от изпусканията на някои държавни мъже, че е нужно „почти военно положение“.
Колективното изолиране на малцинствата в техните квартали изпраща изключително опасно послание: че властите вдигат ръце от тях, че малцинствата не са част от нацията и че във време на опасност държавата не е (и) тяхна.
Да, подобни сигнали те получават периодично вече десетина години – при събитията във Войводиново, Габрово, Асеновград и други. Но враждебният курс на властите е особено стряскащ днес, защото се случва точно когато изглеждаше, че пандемията ни обединява.
Ограждането със санитарен кордон на етнически принцип идва в иначе безпрецедентен момент на национално обединение. Нацията (както и светът) преоткрива своята заедност – с това, че си стои вкъщи, че споделя усещането на извънредност, дори и с това, че се вълнува има ли още доматени консерви в магазина. За повечето българи решителните правителствени действия около пандемията донесоха усещането, че се преосновава общественият договор между народ и управление: през изминалата седмица властимащите започнаха да показват, че за тях действително имат значение животът и добруването на народа. Съпреживяваме единението си, като излизаме всяка вечер по балконите, за да аплодираме своите здравни работници. Дори в Столипиново, където малко хора имат българска телевизия, чуха думите на ген. Мутафчийски и на 14 март вече никой не се подаваше навън. Безбройните павилиони и сергии, от които хората си изкарват хляба, останаха затворени.
Но днес тези жертви може да започнат да им изглеждат напразни. Действията на отговорните лица и медиите този месец може да се окажат наистина решаващи за бъдещото ни живеене заедно.
Не мога да говоря за другите малцинствени квартали, но вероятно и за тях медийната картина е изключително изкривена. През изминалата седмица самоизолацията в Столипиново се спазваше 85% – не по-различна ситуация, от тази, която наблюдавам в моя квартал в София. В Столипиново хората навън са много по-малко в сравнение с преди. Следя клиповете, които местните хора споделят. Те ги снимат и изпращат за своите синове и дъщери в чужбина, за да ги уверят, че вкъщи всичко все още е наред и че има взети мерки и от държавата, и от самите тях.
Досега не съм видял свидетелство от български квартал, където жените да излязат и да измият със сапун цялата улица и стените на къщите. Правели го всяка сутрин. Не знам дали това е ефикасно действие срещу коронавируса, но определено показва, че много хора в Столипиново взеха опасността съвсем насериозно, както и че са способни на необичайна за страната ни самоорганизация.
Да, през последните дни могат да се видят вървящи по улицата отделни групички от по няколко души, а с изтичането на седмица, без някакви видими и осезаеми признаци за болест наоколо, опасността започва да изглежда на хората все по-нереална. Мисля, че и вие сами сте усетили изкушението да повярвате, че всичко е всъщност нормално, когато оставите за по-дълго социалните мрежи и взирането в ужасяващите графики там и излезете сред припкащите на слънце пенсионери.* Човешкият ум се влияе много повече от осезаемото, отколкото от това, което ни се казва на думи. Ако не видите дори един човек с маска наоколо, започва да се топи усещането за извънредност – а маски в Столипиново няма.
Да се самоизолираш в махалата е много по-голям подвиг, отколкото ние си представяме. Много от хората тук живеят по 2-3-4-ма души – не в апартамент, а в стая. Улицата е отдушник, както и пожизнен навик да общуваш с много свои комшии и приятели. Като общество и като управление ние трябва да оценим подвига на тези хора и да го подкрепим, вместо да отправяме послания с фашистки привкус.
От друга страна, на място институциите трябва да положат много по-големи усилия да поддържат този подвиг. Да, трябва да се обясни по-добре на хората, че проблемно не е собствено излизането навън, а срещата с хора – дори с прекия ти комшия, с когото се знаете от деца. Трябва да бъдат запознати с плашещите подробности, които ние четем – за разказа на италианския лекар, за конвоите от ковчези и т.н. Всъщност много семейства имат интернет и вече знаят тези неща. Но, първо, трябва да имаме предвид, че тук разширените семейства – деца, баби, чичо, леля – често живеят заедно в един апартамент и дори половината от едно такова семейство вече е „група“. И, второ, че винаги ще има известен брой индивиди, които проявяват безотговорност. Трети пък са навън от крайна нужда.
Общинските и държавните институции трябва да съсредоточат усилията си – рестриктивни и подпомагащи – към последните две групи, а информационни, подкрепящи и търсещи включване мерки – към отговорното мнозинство.
Вместо това властите – както вече стана традиция у нас по отношение на малцинствените общности – оперират в колективни, а не в индивидуални категории. Когато заплашват с пръст, „спазвайте мерките или ще изолираме целия квартал“, властите всъщност се заканват заради малцинство от отказващи да спазват антивирусните предписания да изложат на опасност мнозинството жители на квартала.
Вместо оттегляне към границите на махалата властите трябва да работят за доверието на местните, да наберат съмишленици и да посещават семейство по семейство. След съботната среща беше обявен подобен управленски курс в Пловдив с обучение на „местни представители“, които да поемат част от задачите на полицията, да обикалят от врата на врата и да говорят с всеки (с необходимата предпазна екипировка). Остава да се надяваме, че това няма да се превърне в проформа ангажиране на няколко „подбрани“ представители, ще е достатъчно мащабно, осигурено ресурсно и ще може да създаде мрежа, чрез която малките общности от комшии да пазят дисциплината в своя малък участък. Съседската самоорганизация има дълбоки традиции в големи части от квартала.
Днес ми се обади по телефона един от моите познати (мобилните оператори похвално са раздали безплатни минути на всеки с ваучер – за много хора това се оказва наистина важно!) да ми каже: „Гледаш ли телевизията? Само с нас в Столипиново се занимават!“.
Преди няколко дни от строителната фирма са разпуснали него и другите работници. Работеха естествено без договори и за минимални или под минималните заплати. Знам, че обикновено цялата му заплатата заминава за вересиите от изминалия месец. Питам го как е сега с парите. „Какво да правя, брат, днес ще излизам.“ „По казаните ли? Нали знаеш, че се канят да арестуват точно за ходене по казани?“ „По казаните – няма как. И брат ми тука, и той е безработен, и той дете храни. Нека пък да ме арестуват, ако не е от вирус, от глад ли ще мрем? То хубаво за тия, които имат – да стоят вътре, ама не всеки има.“
В различните малцинствени махали ситуацията е различна, в Столипиново тези, които „съвсем нямат“, са числено малцинство – да речем 10-15%. Но ги има, включително семейства, които са се препитавали с 4-5 лева на ден и преди икономиката да започне да затваря. Системите на вересиите, роднинската и съседската взаимопомощ са вече натоварени и едва ли могат да разсрочат задълго разходите на все пак немалко хора, преди икономическата солидарност да започне да се пропуква. Помощи получават малко от оцеляващите на ръба – повечето са съвсем извън системата, а много други ще се окажат на ръба сега, когато индивидуалната им инициатива (търговия, услуги вътре в общността) ги поставя пред епидемиологична заплаха. Общинските власти трябва да помислят как да дадат избор на тези хора.
Говоренето за изолиране на малцинствата изпраща изключително опасно послание не само към тях самите, но и към българите. Расистките коментари по българските форуми вече преливат. Медиите може би не го съзнават, но не са по-назад в манипулативните си писания със заглавия като „Без контрол!“ и „… разпръскват с мегафон тумбите…“. Благодарение на кметските действия старата фигура на „безопасно“ отделени от нас „свърталища на мръсотия и зарази“ шумно се настани във въображението ни на мястото на реалността за един глобален вирус, който прониква навсякъде, пренасян най-първо от елитите и средната класа по самолети, конференции и ски курорти.
Днес обаче всички сме свързани не само пред пандемията, но и онлайн, и всичко писано е видимо за „обектите“ на тия репортажи и коментари. Тяхното чувство за принадлежност и лоялност е все по-засегнато. Предупреждавам, че това може да ни преследва с години след края на епидемията.
Хората слушат за КПП-та около тяхната махала и се замислят – А ако майка ми и баща ми се разболеят? Ще ги приемат ли в болницата? Няма ли пак българите да ни изтикат пред машината? Няма ли всичките да ни оставят зад бариерата да мрем, както намерим за добре?
Отчаяният човек може да бъде много опасен, особено ако си загубил уважението му. В момента българските институции рушат уважението, което има към тях у една все още голяма част от жителите на махалите. Ако така грубо днес им бъде отказано чувството, че сме заедно в опасността, те лесно могат да заявят дори: „Тоя вирус не ни засяга! Той ходи по българите“ – реплики, които вече присъстват в зародиш.
В края на краищата, ако вирусът тръгне из общността без добри вътрешни мерки за изолация, полицейските бариери няма да го спрат – както не го спря и нито една държавна граница. Затова всяка община трябва да поеме пълната отговорност и да работи заедно със самите общности. Трябва да покаже на гражданите, че им налага изолация от грижа за тяхното собствено здраве и добруване, а не само от грижа за „българите“.
След няколко дни объркване пловдивските политици показаха, че разбират тези опасности и дадоха заявка, че могат да разсъждават по-амбициозно за малцинствените общности в своя град. Остава да видим дали думите ще се претворят в дела и дали останалите градове в България ще вземат пример от тях.
** В София съм заобиколен от образовани и добре свързани медийно приятели, но дори и сред тях немалко споделят мнения като следното: „Хора, хвана ме съклета днес и се разходих добре из София. Ще ви споделя какво си мисля – няма зараза, няма пандемия, има матрица и насаждане на представа за реалността, може би грандиозен социален експеримент. Всеки избира дали да вярва на този театър и как да си го обясни. Може и да греша, но докато някой от приятелите ми или аз самият не се заразя, няма да го приема насериозно.“
Никола Венков е антрополог и доктор по социология от Софийския университет. Работи с общностите в кв. „Столипиново“ в Пловдив.
